Сп. „Етически изследвания“, бр. 8, кн. 1/2023

ЕТИКА НА НАУЧНОТО ПУБЛИКУВАНЕ И АКАДЕМИЧНО ИЗРАСТВАНЕ

ДАНИЕЛА СОТИРОВА

Технически университет, София

dasotirova@yahoo.com

ETHICS OF SCIENTIFIC PUBLICATION AND ACADEMIC GROWTH

DANIELA SOTIROVA

Technical University, Sofia

Аbstract

The article analyzes key problems of academic ethics as a type of applied ethics – the publication and growth of scientists. Classic and current issues are separated, examined from a professional-ethical perspective. Problems in understanding the terms “academic”, “research”, and “university ethics” are clarified in response to the need for social and ethical regulation in higher education in a specific context. Academic recognition and scholarly publication in a professional ethical perspective is a major focus. The question of the extent to which quantitative criteria are applicable to publications and educational outcomes is discussed. In this light, publishing ethics, peer review ethics and the effect of anglicization in scientific communication are analyzed.

Keywords: academic ethics, ethical regulation, university community, academic recognition, publishing ethics.

1. Уводни думи

В последните десетилетия нараства загрижеността от спадане нивото на образованост. Причините за това са много. Част от злощастна тенденция са намаляващият брой текстове и изяви на учени, които привличат младите към академичната професия. Едно важно измерение е липсата на обсъждане на академичната (научна) етика и самозаблудата, че тя е нещо, за което няма нужда да се разсъждава. В статията са анализирани специално въпросите за научното публикуване, видени и интерпретирани от гледна точка на етическото регулиране в специфична общност от учени –университетски преподаватели. Изтъкват се характерни проблеми в етическата регулация в затворена и консервативна, едноезична и географски детерминирана система за представяне и оценяване, рецензиране и публикуване, каквато доминира, особено – в социално-хуманитарните направления у нас. Въпросите на научното публикуване са интерпретирани от гледна точка на социологията на знанието, философия на науката, но преди всичко – на основата на професионалната етика като приложно етическо познание.

2. Академична, научна, изследователска или университетска етика – кога и защо стават важни?

Интересът към академичната етика сред изследователите и широката публика обикновено се засилва при промяна в социалния контекст или ако е предизвикан от правен акт, нормативна инициатива на управляващи или нашумял дебат по спорен казус. Причината-повод за възобновено внимание[1] към академичната (научна) етика у нас е Стратегическа рамка за развитие на образованието, обучението и ученето в Република България (2021 – 2030)[2]. Въвеждането на нова учебна дисциплина Научна етика е една от мерките за осъществяване на стратегията, а през май 2022 г. МОН отчита вече 50% изпълнение на тази мярка. Възобнови се потребността от многостранен актуализиран анализ на изследователската етика с цел „преподготовка в крачка“.

Обичайно словосъчетанието „академична етика“ у нас се употребява главно риторично-иронично. Възприема се като израз на своеобразен аристократизъм или илюзорна елитарност на преподавателските среди. В условията на масово висше образование „академична етика“ звучи пейоративно-носталгично – 15-минутното закъснение е „в рамките на академичната етика“, търпеливото изслушване на опонент е „проява на академична етика“, да повишаваш тон на студент/колега „не е академично“. Всъщност зад фразите и термина се крият императиви, реалности, институционални отношения, натрупани проблеми и ограничения пред университетската общност. Те имат морално измерение и изискват обговаряне и обосноваване. Академичната етика се нуждае от многопланов концептуален анализ.

Специализираните, рискови експертни дейности с големи обществени последици днес са немислими без съпътстваща етическа експертиза. Всяка приложна етика (медицинска, биоетика, инженерна, журналистическа и др.) има трудни за дефиниране гранични за дисциплината въпроси. Независимо от това дали става дума за цивилизовано поведение или за липса на добро възпитание, за стратегия или за оцеляване (на болници, университети, фирми), за идеален образ на професионалиста или за „човешки материал“, далеч от желаното, за личната и груповата безотговорност при допускане на нередности, винаги се достига до морални питания. Пол Рикьор изтъква, че в днешното общество с доминирането на пазара и критериите му са особено нужни „етическите интенции в публичния живот“ (Рикьор, 2004). Вероятно и поради това се настоява да се изследва академичната етика сред другите професионални етики, които също анализират приемливостта на свои морални решения в рискови и неопределени ситуации в специфичната им практика. Търсенето на варианти за справящо се поведение, съответстващо на етични норми, е желаният „продукт“ на публично регулираната работа.

В академичната етика, както във всяка хуманитарната експертиза, регулирането не следва да се уподобява или отъждествява с правното. Подобна неадекватност е важно да се изтъква, когато обществото е склонно да засилва легализма, т.е. – да свежда на моралната към законовата регулация. Интересът на юристи към новообявената в цитирания документ дисциплина Научна етика е обясним (Даскалов, 2016). Но всеки проблем в сферата на висшето образование и науката, например – плагиатството, освен разглеждан в рамките на интелектуална собственост и законодателството, е и морален. Научаването на правилата на отговорно авторство е още по-тежка задача в дигиталните времена, когато „изкушението Google“, от когото може да заимстваш безплатно и моментално, e в ръцете ни. Плагиатството е наказуемо и престъпно, но е свързано и със себе-възприемане, въображение, общуване, неписани правила на видимата и невидимата общност, както и с универсални етически принципи и морални норми. То е приоритетно проблем на етиката, когато следва да го възприеме подрастващ индивид.

В академичната етика се употребяват общоразбираеми думи за средно образования съвременник – почтеност, честност, доверие, откритост. Както в други професионални етики, и тук има стремеж към унифицираната им употреба и към съзвучие с норми, възприети в ЕС и в кодекси за поведение на държавните служители и професионалните асоциации. В този смисъл не е излишно уточнението, че под етика се има предвид правилният начин да се вършат нещата, насоките за отсъждане и решение кое е по-доброто. Под почтеност в етическата регулация се разбира качеството на субекта да действа правилно. Почтен е, който върши правилното, без значение какви ще са последиците за него. Думата е близка до синонимност с добросъвестен, неподкупен. Традицията, идваща от римското право, напомня, че „почтеност“, както и „добри намерения“ се обозначава с bona fides. Навлязлата в последните десетилетия дума „интегритет“ е цялостна характеристика на нечие поведение.

За начало на академичната етика като приложно знание по света се приемат 60-те и 70-те години на XX в., когато интензивно се обсъждат проблеми на етиката на научните изследвания, тревожеща основателно хората. Ядрената физика е причина за загриженост от социалните последици за оцеляването на човечеството. Започва целенасочено осмисляне на възможни негативни ефекти от решенията на учените и на потенциални резултати от работата им. Философията и методология на научното познание, разцъфтели в тези десетилетия, не биха могли да неглижират комуникацията, общественото въздействие и етиката в науката.

Навсякъде по света (с малки изключения) ученият е и преподавател. Именно университетската общност става фокус на социално-етически анализ, като този интерес към морала „зад стените на университетите“ са засилва в средата на 80-те години, когато се появяват първи монографии по академичната етика (Cahn, 1990). Първият учебен курс в магистърска програма е бил в City University of New York. От тогава тече процесът на институционализиране на предметната област на академичната етика. Активират се професионални асоциации като Американската асоциация на университетските професори, първоначално в англосаксонски университети. Те дискутират принципите на академичната етика като професионална етика. Започват да действат и сдружения с цел граждански коректив при нарушения на нормите в университетите. Такова е движението Accuracy in Academia, чиито представители приемат оплаквания по всякакви въпроси на нарушена етичност, академична свобода и други нередности. Утвърдени институции, свързани с висшето образование, активизират интереса си към нравите в аудиториите и университетските кабинети[3].

В тази статия се придържам към терминологическото словосъчетание aкадемична етика. Основанията за предпочитане на „академична“ пред „научна“ или „изследователска“ етика могат са се обобщят така:

• Академията, основана от Платон в древна Гърция около 385 г. пр.н.е., е Античният универсален образец на университет. Той е жив и до ден днешен с идеала за мъдрост, съчетаването на изследване, осмисляне и учене, както и с диалога като водещ метод.

• В термина „академична етика“ вместо научна етика се подчертават уникалността, колегиалната общност и лидерството – особено важни, когато става дума за трансформации на образователни институции и за така нужните меки (нежни) умения, които би трябвало да се формират в тях.

• Науката днес се асоциира с внедряване на изследователски продукти и се „прави“ в институти, свързани с бизнеса, както и от големите корпорации (например във фармацията, астронавтиката, приборостроенето, биотехнологиите). В университетите се „учи“ наука, но и хуманитаристика, изкуства, спорт, военно дело, национална сигурност, дипломация, дизайн, които не са наука в точния смисъл.

• У нас съществува институцията БАН, която е най-голямата научна организация – автономна и държавно финансирана. Тя извършва фундаментални изследвания, приложна и технологична дейност, както и ограничена подготовка на кадри само в третата образователна-квалификационна степен „доктор“.

• Като наименование на дисциплина в бакалавърски учебен план Академична етика е по-приемливо, отколкото Научна етика или Етика в научните изследвания. Последната съществува в учебни планове като название на дисциплина в магистърски или докторски образователни програми.

Конкуренцията между висшите училища в глобален план и професионализацията и специализацията в науките води до потребност от етическо регулиране на академичното публикуване, на дейността на самостоятелните издателски институции, в които се концентрират потоците от научни публикации. Така издателската етика и етиката на научното публикуване стават съществен компонент на академичната етика.

3. Академичното признаване и научното публикуване в етическа перспектива

В съвременното висше училище равнището на изследователския потенциал се следи чрез различни механизми, но най-вече – чрез повишаване на индекса на цитиране, превърнал се едва ли не в персонална, институционална и държавна задача. Проблемите за някои научни области произтичат от това, че в т.нар. изследователски университети у нас има общности (катедри, колеги), принадлежаща към направления (социални, хуманитарни), несъвпадащи с техническия, медицински, икономически или военен профил на университета. Техният академичен принос често (може да) се омаловажава. Ако разгледаме хуманитарните дисциплини и как те корелират със значимостта на научните области (с т.нар. h-индекс и мястото на България в световната научна карта), то е видимо, че областите на български изследователи с най-висок индекс са физика, биохимия, медицина и селскостопански науки. Едва на около 15-16-о място са компютърните науки, а хуманитарните, социалните, стопанските и правните науки не присъстват (Актерян, 2013; Загорчев, 2019).

Видимостта на публикациите в различни мрежи е различна, замъглена и оплетена, което затруднява количествени и степенувани преценки за качество. Например по света има 51 списания, свързани с етиката (по данни от 2019 г.), като те попадат в различни мрежи:

• Hastings Center Report е водещо списание по биоетика и повечето приложни етики с импакт фактор (ИФ) 4,3 за 2021 г., като то е на пето място сред списанията по медицинска етика.

• Business Ethics: A European Review е с ИФ 2.9, като е на 57-о място от 147 списания в групата Business, но пък е на 3-то място от 51 списания в група Ethics.

• Списанието Еthics на Университета в Чикаго е с ИФ 1,8 (за 2019 г.), но е сред първите 3 в общата група Етика.

• Списанието Journal of Applied Philosophy e с по-нисък ИФ – 1,0 (за 2020 г.), но е популярно в университетското преподаване на етически и други хуманитарни дисциплини по света.

Има смисъл в използваната метафора на т.нар. списания-хищници с поведение тип „акула“ в конкуренцията кой да публикува първи иновативният и привлекателен текст. Тук следва да се припомни, че етиката на научното публикуване е част от академичната етика и бизнес-уподобяването е ограничител за недопустимост и за университета, и за академичните издателства. Възниква въпросът за цената на научното признание, за тактиките към компромиси, които да са незабранени и допустими в колегията. Към списъка от противоречиви „деяния“ може да отнесем следните:

• „побутването“ (nudging) при дообработка и превод на научен текст до неговата готовност за публикуване;

• „размиването“ на реално авторство и съавторство както количествено, така и като съдържание на научния текст.

• разумността на броя съавтори, която е различна в природните и социалните науки (например могат да са проблематични случаи, когато 6-7 души са съавтори на 5 страници научен текст).

Подобни действия могат да са обект на преценка в издателската етика и конкретно от Комитети по публикационна етика, аналогични на Комисиите по етика към болниците. Чрез отговорностите им се потвърждава, че плагиатството в науката е ангажимент на извършителя, но и на издателя като субект на професионално и етично извършвана дейност[4].

4. Етика и наукометрия: приложимост на количествените критерии към публикации и образователни резултати

Използването на измерването в наукознанието и управлението на висшето образование има противоречиви последици, които следва да се интерпретират, насочват и прилагат етически. Метриката, както и маркетингът, когато са хиперболизирани, могат до доведат до илюзорни и дори вредни последици, стигащи до накърняване на авторитети, персонални обиди, излишна завист и „напразни усилия“ в академичната общност. Пример за това са коментари на медийно тиражирани криворазбрани класации на университети, специалности и учени. Такъв пример е появилата се през януари 2023 г. класация на първите 2% най-добри учени в света, представена в чужбина като „Станфордска“. Тя дава възможност да се откроят професионално-етически и социални ефекти на този тип измервания. Преди всичко, такава класация не е извършвана от самия университет. Класацията не се изготвя институционално и не е на най-добри учени, а на най-цитирани. Авторът Дж. Йоанидис е професор по епидемиология и обществено здраве в Медицинския факултет на Станфорд и е съавтор на над хиляда статии. Но Йоанидис е и директор на научен проект и съавтор с директора на Research Intelliegence издателство Elsevier (Дж. Бас). В отговор на публичните реакции двамата уточняват, че са подготвили не списък на „най-добрите учени в света“, а са измервали „стандартизирани индикатори за цитиране от актуализирани авторски бази данни“. Подмяната на най-добър с най-цитиран учен е проблематична. Не е случайно, че в тази и в други подобни класации няма имена на учени, лауреати на Нобелова награда и на други световно разпознаваеми номинации за ключови изследователски постижения.[5]

Методологията на обсъждания рейтинг, както и на други, определящи „най-добри“ учени на база цитиране и брой публикации, е скептично-критично оценявана от значителна част в научната общност по света. Свеждането на количествени класации до обобщени качествено степенувани списъци е необосновано и неадекватно от гледна точка на философията и здравия разум. Подобни рейтинги са приемани сериозно като повод за хвалба единствено от „някои индийски, пакистански и турски университети“ (Георгиева, 2023). В други страни те са повод за национална гордост или метод за скрита реклама в кандидат-студентски кампании. Методиката отчита броя публикации и цитати, включително автоцитати. Формулата, по която се пресмята научният принос, е една и съща за изследователски области, където практиките са различни и съответните показатели са несравними. Затова в „Станфордската класация“ над 45 % от учените са от областта на медицината и едва 4 % – на математиката (като повечето от тях са в областта на приложната математика). Учените, чието естество на работата позволява чести публикации, като химиците, могат да изпреварят всички останали по брой цитати и автоцитати. Трудно е да се сравнява лекар, работещ в екипно сътрудничество с десетки или стотици съавтори, с учен, който се труди с десетилетия сам. В различните области има различно време за оценка на приноса от даден труд. Естеството на научното търсене предполага степени на колективно включване или на самотност. Големите открития обаче водят до засилен издателски и публичен интерес. Например през последните години излизат текстове по генетични изследвания, които се публикуват в списания с широка аудитория и се цитират много и динамично. Това естествено води до нови междудисциплинни търсения (например между история, археология и генетика) и до засилено търсене и цитиране на генетиците от учени в други направления.

В подобни класации личи неразбиране на изследователския процес. В него няма „нещо“, което да се измери обективно – време за постигане, разстояние за преминаване, срок на възвръщаемост на вложеното, резултат от предаденото на друг на ценни знания и умения. Разбира се, неща като текстове, цитати, проекти, внедрявания, покани за лекции във водещи университети е възможно да се преброят, за да станат част от администрирането на институцията или кариерното развитие, но те нямат много общо с действителния принос. Те са част от друг тип надпревара. Според проучвали най-новите „постижения“ в това състезание (шоу или шампионат), световен рекордьор за миналата 2022 г. в биологическите науки по брой статии е Дидие Раул (микробиолог във Франция), който е „генерирал близо 4000 статии поради това, че е шеф на голям институт и под него работят 200 човека и той е автоматично съавтор на всичките статии […] основно съвсем дребни и незначителни“ (Георгиева, 2023). Подобно поведение се нарича полусериозно и напълно основателно критично „концепцията LPU (Least Publishable Unit)“, т.е. постигане на минимално количество резултати, годни за публикуване в статия, с цел максимизация на наукометричния показател. Конкуренцията в научните дисциплини, разбирани като състезание в спортна дисциплина, е по-скоро вредна в създаването на ново знание. Сравнението между участниците на учени от различни области в подобна надпревара е принципно невъзможно.

Следователно преценките за постижения в университет, където по определение има представители на множество професионални направления, е проблематично – то поражда неудовлетвореност, стимулира завист, непочтеност, липса на колегиалност и затруднена открита комуникация. В науки като химия, медицински изследвания, молекулярна биология се публикуват много и по-кратки статии и с „отбор“ от съавтори. В математиката и компютърните науки също се публикува повече. Но според специалисти в областта на теоретичната математика, където статиите са обикновено много дълги и са резултат от тежък труд, учени с продуктивна кариера рядко имат повече от няколко десетки статии. Там се цитира много малко – само по няколко цитата към всяка една статия. В посочената по-горе статия се изтъква, че „… колкото по-ниско е нивото на науката на дадено място, толкова повече се разчита на наукометрията, тъй като… наоколо няма хора, които да са на нужното ниво, за да разбират областта и да могат да дадат обективна неколичествена оценка“ (Георгиева, 2023). Всяка наука следва да се разглежда отделно и да се оценява по специфични критерии. Основен метод е експертната оценка на научния труд от световно признати специалисти. На тях е „гласувано доверието“ да се произнесат доколко е значим проблемът в публикациите, дали се представят иновативни идеи и се използват неприлагани методи.

В последните десетилетия поради проектната организация на изследванията важността на научните проекти става значителна като показател за оценяване. Имат тежест сумите спечелени грантове и финансирани договори за съответния учен, както и свързаните с тях изяви на международни конференции. Моралният скептицизъм за начините на спечелване, спонсориране и финансиране на този тип дейности е обясним. Строгото спазване на принципите на откритост и прозрачност би следвало да намалява съмненията за засекретеност и егоистичност, толериране на своите хора, шуробаджанащина, завистливо отсъждане, тиражиране на старото като ново и др. подобни.

Класации и преценки на основата на брой публикации и проекти са недостатъчен и признак за оценка на индивидуално и колективно представяне. Да се съди по брой публикации е сравнимо с това да се твърди, че който има вид на професор с очила, е такъв. Да се подреждат учените по броя на статиите им дори и само в едно и също професионално направление, е аналогично да смяташ, че е достатъчно да ги съизмериш по коефициент на интелигентност. Подобен рейтинг, колкото и прецизен и актуализиран де е, винаги може да бъде критикуван, че е непълен. Разгледаната Станфордска класация е на база на стандартизирани индикатори за цитиране за всички науки от актуализирани авторски данни, без да се отчита, че не всички преподаватели и учени са еднакво прилежни към „самодокументиране“ или пък са го направили надлежно във времето. По повод критики на негови колеги за наукометричния му подход, който не отчита множество фактори, самият автор на класацията заявява, че от това, че даден учен не присъства в нея, не следва, че неговата работа не е добра (Геoргиева, 2023).

Измерването на научните резултати дава непълна и недостоверна картина. Оценката на приносите в контекста на перспективите и бъдещето за развитие на един изследовател е комплексно и предпазливо – често е невъзможно да се вземе предвид вариативността на възможното[6]. Тук е обективната причина за „лежерност“ и великодушно оценяване на свършената научна или преподавателска работа, особено на по-млади колеги. Широко разпространените положителни оценки са инвестиране на надежди в бъдещи постижения и подканване за усилена изследователска работа. Такъв холистичен и насочен към бъдещето поглед към постигнатото от академичния човек понякога може несправедливо да се привиди отвън като негативно или подигравателно.

5. Англификация на научния език и етика на публикуване

Особености на езиковата научна комуникация могат да са се разглеждат като пораждащи културни и професионални „напрежения“ и в този смисъл да са източник за морални проблеми. Тук ще разгледам доминацията на английския език, чрез който академичният свят общува днес. Вниманието е насочено към ефекти за хуманитаристиката и към стандартите в публикационната дейност. Проблемите са видени през призмата на академичната професионална етика, т.е. в публикуването, признаването и оценката на приноси, постигането на авторитет и академичното „производство“ на ново знание чрез кариерното израстване.

Доминирането на един естествен език в науката не е ново явление. Но до какво води подобна тенденция при съвременната дигитализирана глобална комуникация? Научни текстове са се създавали на различни езици – Нютон е написал Principia Mathematica на латински, първите доклади на Айнщайн са на немски, Мария Кюри е публикувала на френски. Днес повечето изследвания по света се публикуват на един език – английски. Той е толкова разпространен, че и в големи не-англоезични страни като Германия, Франция и Испания академичните книги на английски преобладават – публикациите на собствения им език са по-малко. Холандия е краен пример, където съотношението е с разлики в десетки пъти – 40 към 1[7]. Предпочитането на английския в академичния свят е безспорна тенденция, резултат от лавинообразен, кумулативен и вероятно – неизбежен процес.

За международното научно общуване това несъмнено има важни позитиви. Нека изтъкна само два: първо, егалитаризма и равнопоставеността на учени, институции, страни и направления. Второ, но всъщност най-значимо в тази тенденция е, че тя ни „подготвя“ за т.нар. дигитална хуманитаристика (Crompton, 2016). „Английският език свърза разделени хора и култури. Той не е собственост на Великобритания и Америка – сега принадлежи на всички“ пише антропологът Ч. Редман във време на пик и еуфория от глобализацията, но преди пандемията, ускорила процесите (Redman, 2002, р. 45).

Доминацията има и негативи, които следва да се оценяват специфично за изследователска област и комуникацията в нея. В противен случай се въртим в кръга на екстремни оценки на англификацията – някои я наричат и лингворасизъм (Macedo, Dendrinos, Gounari 2003). В научната дейност кристализират нови термини и теми, обикновено – на роден език. Те обаче придобиват важност и стават магнит за нови проучвания, ако са публикувани на английски. Има ли това последици за университетската хуманитаристика у нас? Изправени ли сме пред императива да пишем и публикуваме на английски философски или белетристични текстове? В отговор на тези питания нека потърсим примери за „обратни“ решения – англоговорящият Самуел Бекет съзнателно е избрал да пише на френски. Когато го питали „защо?“, той отговарял „защото е по-лесно да пиша без стил“[8]. Но стратегията „бягство от английския“ е по-скоро за абсурдисти и гении. Тя не е добро решение за академични „труженици“ в държавни университети в малка страна в многоезичния ЕС.

По-задълбоченото вглеждане в последиците от англификацията показва, че академичната среда е глобализирана, но в различна степен, поради което тезата за лингвистичния абсолютизъм (или в крайна форма – езиковия империализъм) на английския в научното публикуване е спорна. В дискусии се откроява въпросът в каква степен учени и преподаватели, работещи в английски социален контекст (англоезичен университет, владеещи свободно езика, имащи бакалавърска степен по лингвистика/филология), са облагодетелствани участници на световния академичен пазар в сравнение с неанглоговорещи техни колеги. Свободният английски е конкурентно предимство. Това рефлектира върху показатели в научните изследвания и дори в държавни политики за регулация на висшето образование в страни, в които английският не е национален lingua franca[9]. Тази тенденция се проявява в различни форми, разгледани по-долу.

5.1. Англификация на езика на научно общуване

Расте броят на индексирани списания, които са преминали към английски, ако преди са публикували на френски или руски. Списанията предпочитат английския поради това, че разширяват читателската си аудитория и „банката“ от потенциални автори. За да бъде включено в SCOPUS, списание, публикувано на език, различен от английски, трябва да има английски резюмета. От над 21 000 статии от 239 държави в базата данни, 80 % от статиите са на английски. Проучване установява също, че съотношението на английски към неанглийски статии през последните години се увеличава или остава стабилно във всички страни, освен една. В последното десетилетие англификацията се ускорява от китайски научни списания на английски, излизащи както в САЩ, така и в Китай – те имат изразена проактивна политика на търсене на нови автори и разширяване на аудиторията. Според друго изследване средната стойност на френските списания с ИФ за 2005 г. е 0.25, а на немските – 0.31, т.е. – сравнително по-ниска. Практически всички неанглийски списания остават с национално или регионално значение.

Като цяло не-англоговорещите страни увеличават своите научни публикации, така че световното разнообразие в авторството нараства – Турция, Индонезия, Иран, Югоизточна Европа и Латинска Америка се посочват като страни и региони, чиито учени пишат на друг, освен на английски, свои научни трудове. Но „първото качество“ на научната продукция имат текстовете на английски. Така пропорционално намалява англоезичната научната литература, но се увеличава относителният дял на статии с ИФ на този език. „Корпусът“ от научни списания във всяка сфера е на английски. Формира се център и периферия по езиков признак. Друго потвърждение са конференциите като форма на комуникация, в които официалният език е английски. Кой е вторият и има ли трети език, е въпрос, решаван целево и субективно на база домакинство, спонсорство и партньорство по проекти. Англификацията, разбира се, е свързана с дигитализацията – английският като универсален научен език се поддържа от мрежата.

5.2. Библиометриката и нейната абсолютизация

В научното израстване има една почти обожествена инстанция – споменаваният вече impact factor (ИФ). Той е безспорен индикатор, но – да подчертаем нещо, често забравяно в академична среда – предимно библиометричен показател. Същевременно ИФ определя академична тематика, текущи професионални планове и решения, подбор и подреждане на индивиди и кариери в институциите. Така библиометриката с нейния инструмент става решаваща не само за абонаментите или за читателската аудитория, за престижността на библиотеката, за пазара на научна периодика и книгоразпространението, но и за избор на тема, бюджетни политики на факултети и ВУЗ-ове. Какво се случва на равнище университетска регулация – по силата на приети в държавата стратегии и постановления стимулирането на публикационна дейност чрез приравняване към учебни часове е възможно само в случай че преподавателят е публикувал статия в списание с impact factor (ИФ). Дилемата дали да се стремя да напиша статия с ИФ или нищо да не пиша, а да си направя норматива с часове по-скоро демотивира, отколкото да води към световно качество и конкурентоспособност на научните изследвания[10]. Освен това в социалните и хуманитарните науки качеството се постига след натрупване на време за изследване и рефлексия върху тематиката.

5.2.1. Публикационна етика

Етиката на рецензирането в академично издание също съдържа правила и казуси за споделени морални отговорности на автор и учен, издател и редактор. По-важните от тях могат да се формулират като следните напомняния:

• Ръкописът не е публикация – не използвай съдържание на ръкописа преди публикуване. Ако документът е споделен, редакторът трябва да бъде информиран предварително и не следва да разпространява непубликуван документ – това е неприемливо и осъдимо професионално-етически.

• Статия и доклад на конференция не следва (не е добре) да се дублират. Тук има известно объркване сред рецензентите и редакторите относно това дали е професионално и етически издържано авторът да представи текст в списание въз основа на доклад, който преди това е публикуван. Научните области и институции имат различни правила. Степента на оригиналност на работата има значение[11].

• Съмненията за достоверност се изяснят в процеса на редактиране и отпечатване. Според редактори, ако рецензентът се усъмни, че е виждал това проучване преди, то следва да го подчертае пред издателя (главния редактор) ясно с фрази като: Мисля, че това изследване е публикувано в друга статия, моля за разследване. Понякога рецензентът греши, но той е длъжен да проучи. Тези случаи са по-рядко срещани, отколкото се очаква. Когато възникне проблем, той може да е със сериозни последици – оттегляне на статия и други предишни публикации, проверки и забрана за публикуване при определени издатели, спиране на финансиране, ведомствени разследвания. Но най-тежка е опетнената академична достоверност от този момент за в бъдеще. Потенциалното недоверие и отхвърляне от общността е както за автора, така и за редактора на академичното издание. В повечето списания стриктно е изписана етика на публикуването[12]. Издателствата имат Комитети по публикационна етика, аналогични по сериозност на последици при неспазени отговорности с Комисиите по етика към болници. Има изрични формулировки за недопускане на измисляне или фалшифициране на данни, частично дублиране на представяно в издателството и публикувано, за повторения на текст, за правилна реакция при съмнение за плагиатство, стриктно уточнение при авторство в екип, недекларирани конфликти на интереси, съмнения за неправомерно поведение извън възможностите на редакторите.

Проблемът за плагиатството в публикационната етика се регулира със специални забележки, предназначени да илюстрират различните възможности за превантивната експертиза на редакторите при откриване на варианти на плагиатство като:

• дословно копиране на работата на друг и представянето й за своя;

• дословно копиране на значителни части от текст или от един източник;

• смесване на дословно копирани материали от няколко източника (т.нар. пачуърк копиране), което може да варира от един или два абзаца до значителни части (няколко параграфа) от текст;

• промяна на ключови думи и фрази, но запазване на основно съдържание от копиран източник като водеща рамка;

• преформулиране на оригиналната формулировка и/или структура на текста и представянето й като собствена;

• смесване на леко преформулиран материал от множество източници и представянето му за публикуван като изцяло нов;

• цитиране на дадена работа, без цитираните пасажи да са ясно идентифицирани в текста – подобно неидентифицирано позоваване може да е комбинирано с други копирани части от текста, без да има цитиране за всяка.

5.2.2. Тематизиране в науката и монолингвистичност: aнглификация и проблеми на хуманитарните науки

Съществен морален и професионален проблем е самоцитирането[13]. Освен всичко друго то е брънка от процеса на поддържане и нарастване на ИФ на съответното издание и на авторите във всеки текст в следващите броевете. ИФ се поддържа с взаимно цитиране на статии. Този имитационен кумулативен механизъм се възпроизвежда повсеместно на различни равнища: персонално, гилдийно и институционално. Така в науката се инкорпорират модели от занаятчийството (задругата) с всички произтичащи морални последици. Те могат да имат освежаващо въздействие върху междуличностната свързаност в академични колективи, в които започва процес на приятелско информиране кой кого е цитирал. Дружелюбното неформално осведомяване може да изглежда в унисон с икономиката на споделянето, но е етически проблематично. Поради противоречивата практика на самоцитиране индексът CiteScore, който е използван от списания по социални и хуманитарни науки, е нееднозначно възприеман[14].

Следва да се уточни, че в полето на науките за човека все пак има по-малък брой научни списания на английски език, отколкото в областта на химията или физиката. Единствено изключение е психологията, а точно списанията по психологически науки са с най-висок ИФ (например Journal of Alzheimers Disease & Parkinsonism или Journal of Entrepreneurship & Organization Management). В класически области като антропология, философия и литературознание монографиите и книгите остават все още по-важни от статиите в списания. А авторите пишат обикновено първо на роден или първи език. Усеща се обаче „доброволната принуда на конкуренцията“ монографиите и в това направление да се пишат на английски. У нас подобен натиск (обясним в перспективата на догонване и разпознаваемост в световната наука) е изразим с императива: или публикувай на английски, или въобще може да не публикуваш (на друг език). Това е резюмиран съвет за академично израстване и включване в проекти. Без това хуманитарните науки могат да са неразпознаваеми в глобалния академичен рейтинг. Има опасност от преживяване на морално изключване (Sotirova 2022). Видимостта в „пазара“ на идеи става водеща персонална и институционална мотивация.

„Изгубени в превода“ е съществена опасност и „предпазен клапан“ пред разпространението на хуманитарен изследователски текст. Адекватният превод на философска статия, например, е трудна работа. Често авторът е преводач на самия себе си или е избрал да пише на панглиш[15]. Какви са последиците, както и рискът, и цената на натиска да се публикува на английски? На първо място, е нужно повече време и усилия от автора, евентуално – разходи за професионален преводач. Но времето на университетския учен е „сгъстено“ от увеличен брой часове, както и от бюрократичен товар. В „Управляване на себе си и другите“ М. Фуко споделя какво е било неговото натоварване, обичайно за професори във Франция през 70-те години на XX век – една лекция седмично. След половин век и у нас нещата са различни. Времето за работа върху авторски текст на английски е малко, стимулът да „намериш време“ е все по-обезсмислящ се. А условията са все по-строги – елитните списания изискват редактиране от професионалист с роден език английски, за да се преведе даден текст от панглиш на нормален английски, а в някои случаи съветват автора да потърси помощ от англичанин. Процесът на приемане на статия на чуждоезичен автор се удължава. Затова в социално-хуманитарни списания има драстични разлики в пропорциите на постъпили и приети статии на автори с роден език английски и такива, чийто роден език е друг. Това е една от причините за различна научна продуктивност – в повечето социално-хуманитарни области тя е по-ниска при неанглоговорещите колеги.

Търсенето на научни публикации на добър език създава пазар за т.нар. брокери на грамотността (literacy brokers или брокери на правилността). Те са пазачи на чистотата на английския при писане на социологически, философски, етически и други подобни текстове. Сред групата на брокерите са редактори на списания, анонимни рецензенти, лингвисти, образовани в чужди университети колеги. Така по лингвистичен признак се определя достъпа до англоезично списание, създава се търсене и екипи от съавтори на публикациите. Към съавторите на доклади на конференции и участието в проекти се добавя още една разновидност. Достъпът до брокери, до знаещите английски на ниво грамотно писане на хуманитарно четиво, става търсен и важен. Интервенциите на брокери в публикуване на англоезичен хуманитарен текст могат да доведат до допълнителен „шум“ в университетската общност, която по естеството си е многоезична. Изкривява се предложено съдържание на текст, за да се вмъкне в стандартите на „еди-кое си списание“. Изследвания за учени от Южна и Югоизточна Европа показват процес на оттеглянето им към периферията – там те предимно потвърждават изследвания „от центъра“, без да бъдат допускани до издания, чрез които да допринасят за обогатяване на гледните точки в науката[16].

Селекцията създава „академична монокултура“. Преподаватели и изследователи се избират в унисон с натиска да се публикува на английски в елитни издания или завършили англосаксонски университети. И тук може да се открият разлики между частни и държавни университети, международни и национални институции. Малки частни университети (обикновено – международните и обучаващи на английски) могат да привличат на работа учени, носещи им по-висок социален капитал, идващ от публикуване на английски в списания с висок ИФ. Освен това ученият в обществените науки, за разлика от колегата в природните и точните дисциплини, трябва да се грижи и поддържа национална публичност, да пише и публикува на роден език, да има връзка с политически, медийни, бизнес, артистични и други местни елити. Според С. Ханафи, професор по социология в Американския университет в Египет, пишещ на френски като първи език, дилемата за учения в социалните науки е „публикуваш глобално или умираш локално“ срещу алтернативата „публикувай локално, но умри глобално“ (Hanafi 2008). Стига се до дебалансиране в изследванията и сегментиране на основата на език на публикуване – държавните университети са склонни да толерират регионални изследвания, водени от благородния мотив за практическата им значимост. Но публикациите по подобни проблеми са на роден език. Възниква академична монокултура в социалните и хуманитарните науки, според израза, въведен от полската изследователка Ана Дужек (Duszak 1997). Работата по международни проекти дава възможност за излаз, но и там резултатите се публикуват предимно на английски.

6. Международна академична комуникация и лингвистична относителност

Ще се позова на работеща, но и критикувана теза в лингвистиката и културната антропология – хипотезата за лингвистична относителност (Sapir 1983). В нея езиковото разнообразие на света се обяснява чрез идеята, че формата на езика (the make-up of a language) е повлияна от начина на мислене и образа за света на говорещия даден език. Идеята изглежда банална за здравия разум, както са посочвали критици на лингвистичната относителност. Е. Сапир и Б. Уорф допускат, че езикът детерминира мисленето – ако в него няма думи и форми за изразяване на време, то е невъзможно или трудно да се конструира понятие за време в съзнанието на говорещи този език. Някои изводи за езика (на племето хопи) са били частично оспорвани и Уорф е обвиняван в „пожелателно мислене“[17]. Пространствените връзки се изказват и възприемат по различен начин. На английски, български и други индоевропейски езици се прави разлика между in and on, във и на, т.е. – вътре – вън. На корейски, оказва се, има разлика в предлозите по отношение на тясно и широко пространство – „слагам писмото“ в плика и „ябълка в хладилника“ изискват различни предлози на този език. В някои езици предлозите са различни за изказ на движение по повърхност и вътрешност или тясно и широко място. Но дали от това следва, че хората възприемат различно пространството? Помолени да сравнят конфигурации, корейците спонтанно правят разлика между тясно/широко, докато английски говорещите първосигнално акцентират на вътре/вън. За етичността има значение, че езикът може да толерира безучастие, равнодушие и себепрезентиране чрез картина на света, която поддържа пасивността.[18] Повсеместното използване на фразата „няма проблем“ може да неглижира участниците в ситуацията и да е бягство от нея.

Преходът от един в друг език е не само смяна на кодиране, но и подмяна на рамкирането, като рамка е нова езикова реалност. Съществува потребност от вяра в плурализма на езиковите реалности за хората, говорещи повече от един език като роден. Както разнообразието от биологически видове е необходимо за продължение на живота, така и разнообразието от езикови светове е необходимост – те са извор на емоции и идентичности, както и аргумент в полза на цивилизованост и принадлежност към общото „хомо сапиенс“. Вглеждането в езиковото разнообразие и в академичната комуникация е възможност за единомислие чрез диалог, което е важно за предаването на навици за междукултурно общуване. Абсолютизирането на един език може да се сведе до това, че научната продуктивност се мисли само чрез езика на маркетинга и селф-мениджмънта (казано чрез англосаксонски по произход термини).

Етичната езикова комуникация е отворена за многообразие и прагматично вглеждане в отношенията. Ефектът от привилегированото място на английския върху развитието на останалите езици е по-уместно е да не се преувеличава, доколкото мястото на първи и втори език се променя динамично в индивидуалния опит на образования човек. Английският като академичен lingua franca няма вероятност да бъде изместен в близко бъдеще. Хората навсякъде говорят все по-масово един работен език на глобалното село, но и своя mother-tongue (а не language). [19]

В тази ситуация хуманитаристите е добре да обмислят начините, чрез които разпространяват знания за ценности. Многообразието от знания на университетски хора на различни езици създава потенциално повече ползи, отколкото еднопосочният англоезичен поток от център към перифериите. Концептуализацията на собствения социален опит се изразява на родния език.

7. Заключение

Предложеният анализ, фокусиран върху езиковата научна комуникация, би могъл да е полезен за институционалните политики във висшето образование, за да се обмисли ефектът от абсолютизираното изискване за публикуване на усреднен английски в списания от средно ниво. Публикациите на английски в световната наука функционират като критерий за институционални оценки на институции и учени. Спецификата (понякога – уникалността) на текстове в социалните и хуманитарните науки е свързана с теми, традиции и източници, които ангажират изследователи от периферията, а не от центъра на англоезичната световна наука. При използване на английския изказ като маркер за качеството следва да се имат предвид спецификата на конкретната научна област и образователните институции, където тя се преподава и развива.

БЕЛЕЖКИ

[1] Подобно внимание се наблюдава и през 90-те г. Вж. Сотирова, Д. (1995). Академичната етика. Сп. Стратегии на образователната и научната политика, бр.2, С., Изд. на МОН Интересът се засилва периодично – през 2011 г. се провежда Национална конференция „Етика в българската наука“( УНСС).

[2] Вж.: https://web.mon.bg/bg/143.

[3] Например, Националната научна фондация (ННФ) на САЩ, в която се обособява структура за оплаквания от неетично поведение. Около половината от тях са свързани с нарушаване правото на интелектуална собственост, 10 % са за фабрикуване или фалшифициране на данни, а около 15 % – за „други видове неетично поведение“. Една четвърт от жалбите биват отхвърляни като неоснователни. Има и няколко десетки уволнени преподаватели в следствие на сигнали за неетичност към ННФ. В други страни се създават различни структури, подпомагащи академичната етика – Committee on Scientific Conduct and Ethics, Research Ethics, а у нас подобна е Комисията по академична етика към МОН, както и към повечето ВУЗ-ове.

[4] Образец за ефективна етическа регулация е практиката на издателство Springer, както и специални текстове на Съюза на учените в България, съобразени с Европейския Етичен кодекс на научните изследвания. (Вж.: https://www.allea.org/wp-content/uploads/2018/06/ALLEA-European-Code-of-Conduct-for-Research-Integrity-2017-Digital_BG_FINAL.pdf).

[5] Добър пример е медалът на Филдс по името на канадския математик Джон Филдс (1863 – 1932), който се връчва за особени постижения в областта на математиката, разглеждан като еквивалент на Нобеловите награди.

[6] В този дух е и работата по т.нар. отворена наука в „Националния план за развитие на инициативата за отворена наука в Република България“, който представя нов подход към научния процес, основан на съвместна работа и нови начини за разпространение на знания чрез използване на цифрови технологии и инструменти за сътрудничество. (Вж.: Годишен доклад за състоянието и развитието на научните изследвания в научните организации и висшите училища през 2021. (2022). MOH. (http:/downloads/doklad_NI_NO-VU-2021_13122022.pdf. Посетен на 20.02.2023).

[7] За съжаление, не откривам данни за България и в това изследване: Hutter, A. (2015) The Hidden Bias of Science’s Universal Language. From: www.universityworldnews.com/article.php?story=20150828105145992. (Посетен на 20.06.2023).

[8] Вж. https://blogs.scientificamerican.com/guest-blog/does-english-have-to-be-the-dominant-language-of-science/.

[9] Някои изследователи наричат опасността от езикова хегемония на английкия с хипертрофирани епитети – вж., например: Tardy, C. (2004) The role of English in scientific communication: Lingua franca or Tyrannosaurus Rex? Journal of English for Academic Purposes 3(3), pp.:247-269. DOI:10.1016/j.jeap.2003.10.001.

[10] Тук не се коментира изобщо финансовата страна – заплати, възнаграждения, такси за участие, разпределения на такси за списание и конференция между съавтори – тя е толкова изтъквана, че заслепява вглеждането в конкретния проблем.

[11] Например в публикационната политика на IEEE Communications Society, завъзано с науките по технологии и инженерство, в «Ръководство за опериране на IEEE публикации и услуги“ (раздел 8.1.7.E), се посочва, че „конферентните документи могат да „еволюират“ в списания и че публикациите на материал, който преди това е бил конферентен текст, са разрешени, ако има стандартна проверка, одобрена от IEEE, както и достатъчно материал извън представения в първата публикация“. В допълнение към това се посочва, че „…зависи от управляващите професионалната организация да определи дали е необходим количествен праг, за да се прецени достатъчно нов ли е материалът извън вече докладвания“ (www.ieee.org. Посетен на 20.02.2023).

[12] Например, Publishing Ethics for Journals. A guide for Editors-in-Chief, Associate Editors, and Managing Editors. From: https://www.springer.com/gp/authors-editors/editors/publishing-ethics-for-journals/4176). Посетен на 20.02.2023.

[13] Следва да се различават самоцитиране и автоплагиатство. На индивидуално ниво автоплагиатството е морално осъдимо, въпреки че в хуманитарните науки, където е важна интерпретацията и има процес на задълбочаваша се тематизация, автоплагиатството може да е момент от творческо надграждане в изследването.

[14] Вж.: Scopus Journal Metrics 2016 Release of Journal Citation Reports. Impact Factor & Ranking Results. Web of Science Data. www.us.sagepub.com. Разгледано на 20.02.2023. Процедурата е морално оправдана за новите научни списания, но тя буди недоверие за утвърдени тясноспециализирани издания. Списания с по-тясна тематика и дисциплинарен профил като правило имат в пъти по-силен ИФ от тези с по-широк изследователски периметър: например, сп. Journal of Ethics има в пъти по-нисък ИФ от Journal of Business Ethics. Абсолютна e доминацията на английските текстове в някои клонове на социалното знание – например, в рубриката бизнес, мениджмънт и организационна теория от 14-те списания с ИФ по-голям от 3.6, няма списание, излизащо на друг език, освен английски.(Вж.: Science/Publications/Social Science: publications at DMOZ. Посетен на 20.06.2023).

[15] “Панглиш” е опростена глобална форма на английския, повлияна от дигиталната комуникация и имаща разнообразни местни диалекти. Думата се появява през 2008-2009 г. едновременно от учен лингвист и от автор на научна фантастика (Gooden, P. (2009). The Story of English: How the English Language Conquered the World Quercus).

[16] Нови резултати, потвърждаващи хипотезата за езиковата реалност, показват разлики в параметри за т.нар. стандартни европейски езици – английски, немски, холандски (нидерландски), испански, френски, както и за езика мандарин и корейския. Например, немско-говорещи и испаноговорящи са помолени да напишат прилагателни, които разкриват съдържанието на думите bridge и key, които са с противоположен род в двата езика. Говорещите немски, където bridge е от женски род, описват мостовете чрез думи, свързани с женственост (slender, elegant, fragile), докато испаноговорещите, за които „мост“ е от мъжки род, изреждат прилагателните (big, strong).

[17] Вж.: https://multikulti.wordpress.com/2009/08/16/linguistic-relativity-fact-or-wishful-thinking/. (Посетен на 20.05.2023).

[18] Пример е страдателният залог в българския език и възприемането му. Когато публична фигура у нас казва „допусната е грешка“, това съдържа бягство от отговорност и манипулиране. Щом като лица с публични роли прибягват до такъв изказ, то хората, говорещи езика, интуитивно приемат езиковата реалност на пасивността, уповавайки се на силата на своя език.

[19] Тук споделям въпроса на студент – „това нещо като „бърнаут“ ли е?“, зададен когато започнах да говоря за „прегаряне”.

ЛИТЕРАТУРА

Актерян, С. (2013). Сравнителен анализ на продуктивността и значимостта на научноизследователската дейност посредством H-индекса. Място на УХТ и учените и в научната карта на България. В: Научни трудове на УХТ-Пловдив, 60, с. 506 – 511.

Даскалов, В. (2016). Академичната етика и образованието по право. В: Съдебно право, кн. 6/1.

Георгиева, С. (2023). „Станфордската класация“ нито е на Станфорд, нито е на най-добрите учени в света. В: Дневник. https://www.dnevnik.bg/analizi/2023/01/07/.

Загорчев, И. (2019). Размишления върху качеството на науката. В: Списание на БАН, 82, 4, с 43-51.

Парсънс, Т. (2005). Еволюцията на обществата. ^. София: Критика и хуманизъм.

Рикьор, П. (2004). Самият себе си като някой друг. Плевен: ЕА.

Сотирова, Д. (2011). Персоналната и професионалната етика на учения преподавател: нови проблеми и стари изкушения. В: Етика в българската наука. Национална конференция по етика. София: Изд. на УНСС.

Сотирова, Д., Маринов, Б. (2016). Академичният нарцисизъм. В: Медии и обществени комуникации. Бр. 26. https://media-journal.info/.

Фуко, М. (2016). Управляване на себе си и другите. София: Критика и хуманизъм.

Boroditsky, L. (2001). Does Language Shape Thought? English and Mandarin Speakers’ Conceptions of Time. In: Cognitive Psychology, 43(1), 1–22).

Bromwich, D. (2015). Academic Freedom and its Opponents. In: Who’s Afraid of Academic Freedom? (Ed. A. Bilgarami and J. Cole). Columbia University Press.

Cahn St. (1990). Morality, Responsibility, and the University: Studies in Academic Ethics. Philadelphia, Temple University Press.

Cahn, S. (1993). Saints and Scamps: Ethics in Academia. Rowman & Littlefield Publishers. Ethicist. https://www.nytimes.com/column/the-ethicist/. Available 14.12.2022.

Duszak, A. (1997). Analyzing Disgressivness in Polish Academic Texts. Culture and Styles of Academic Discourse. Ed. By. A. Duszak., De Gruyter, Berlin – N.Y., p. 323.

Gooden, P. (2011). The Story of English: How the English Language Conquered the World. Qercus Publishing.

Crompton, C., ‎R. J. Lane, ‎R. (2016). Doing Digital Humanities: Practice, Training, Research. https://books.google.bg/books?isbn=1317481127. Available 14.12.2022.

Hanafi, S. (2008). Crossing borders, shifting boundaries: Palestinian Dilemmas. American University in Cairo Press.

Hutter, A. (2015) The Hidden Bias of Science’s Universal Language. From: http://www.universityworldnews.com/article.php?story=20150828105145992.

Macedo, D., B. Dendrinos, P. Gounari. (2003). Hegemony of English. New York, Routledge. DOI https://doi.org/10.4324/9781315634159.

Michelson, C. (2016). A Novel Approach to Business Ethics Education: Exploring How to Live and Work in the 21st Century. Academy of Management Learning & Education. Vol. 15, No. 3 (September), pp. 588-606.

Redman, C. (2002). Wanna speak English? Time Magazine. June 24.

Sapir, E. (1983). Selected Writings of Edward Sapir in Language, Culture, and Personality. University of California Press.

Sotirova, D. (2022). Moral Exclusion Concept in Re-imagining Higher Education. Conference Re-imagining Higher Education, September 2022. Technical University-Sofia.

Trapper, T., D. Palfreyman. (2010). The Collegial Tradition in the Age of Mass Higher Education. Springer.

Vargo, E. (2022). Organizational Narcissism as an Adaptive Strategy in Contemporary Academia. Journal of Academic Ethics. August. From: https://link.springer.com/article/10.1007/s10805-022-09456-2.