Гражданското и етическо образование в българското училище – Илияна Ермолина

ГРАЖДАНСКОТО И ЕТИЧЕСКО ОБРАЗОВАНИЕ
В БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ

Илияна Ермолина

iliyana_ermolina@abv.bg

THE CITIZEN AND ETHICS EDUCATION

IN THE BULGARIAN SCHOOL

ILIYANA ERMOLINA

Abstract

The article is dedicated to needs of ethics in the contemporary education. As a basic of new ethics the human spiritual improvement is raised, which is in a close connection with the conscious developing ( the heart ) The conscious is touched upon an objective factor of the evolution without it the positive changes would be happen hard in human life .

Keywords: citizen education, conscious, pedagogics concept, alive ethics .

Безразличието и недоверието, с което беше приемано понятието гражданско образование, особено от позицията на тоталитарната педагогика, са вече в миналото. В дебатите за неговата същност и необходимост се разбра, че гражданското образование в нашата страна има около 50-годишна традиция преди 1944 г., но през следващите 50 години е било изоставено и забравено дори от преподавателите по обществени дисциплини. [Иванов, 2000] Макар че идеята за гражданско образование по един или друг начин присъства при мислители като Конфуций, Сократ, Демокрит, Платон, Аристотел, Лок, Кант, Хегел, Русо и др. Още от древността гражданското образование е неразривно свързано с идеята за демократизацията, за държавността и правото, със стремежа на човека за свобода и справедливост. То дава знания и изгражда умения за прилагане на ценностите и процедурите на демократичното общество. И не случайно тази насока в образованието става особено силна през XIX в., когато се свързва с просветната практика на националната държава.

Ценностният обхват на гражданското образование обаче е широк и включва освен ценности от гражданско-правен характер (гражданска активност, родолюбие, демократично участие, национална идентичност и др.) и такива от етически. Чрез гражданското образование се възпитава емпатия, човещина, чувствителност, честност, умение да разбираш, да съчувстваш и съпреживяваш емоциите на другите; създават се нагласи за спазване правата на хората, за толерантност и етнокултурна приемливост, за недопустимост от дискриминация на човек от човека, за ненасилие на човешката природа, за зачитане ценността и достойнството на всички хора, за солидарност и съдействие за изграждане на по-хуманно общество. За осъзнаване на общността младите хора трупат опит в групови дейности, изискващи планиране и сътрудничество, където се преживяват общите успехи и неуспехи и се премахват предразсъдъците.

Законодателната инициатива за въвеждането на гражданското образование в училищата (още в предучилищната степен) има безспорно положително значение, защото осигурява възможност на младите хора да се развият като достойни и отговорни граждани на света, ангажирани не само с права, но и със задължения, разбиращи проблемите, които стоят пред обществото в дадено историческо време и активно участващи в обсъждане на бъдещето му.

Според новия закон за училищното образование интердисциплинарният комплекс, който формират взаимозависимите гражданско, здравно, екологично и интеркултурно образование, е насочен именно към придобиване на социални, граждански и интеркултурни компетентности и на такива, свързани със здравето и опазването на природата и екологичното равновесие, т.е. поддържането на устойчива околна среда. Целта е да се изгради автономна и активна личност, която разбира и отстоява общочовешките ценности; която участва в социалния живот по отговорен, съзидателен и ефективен за себе си и за обществото начин; която зачита значимостта на всяка човешка личност; която признава правото и ценността на различието и съответно осъзнава и цени своята културна идентичност; която в условията на мултикултурна среда си взаимодейства с другите хора по конструктивен начин; която е социално чувствителна и т.н. [Вж. МОН, 2016]

Стана ясно, че гражданското, здравното, екологичното и интеркултурното образование се осъществяват интегрирано в процеса на придобиване на общообразователната подготовка (като част от цикъла Обществени науки и гражданско образование, чрез часа на класа, чрез темите от различни учебни дисциплини) и/или чрез самостоятелен учебен предмет (самостоятелно образователно направление), когато иновативна или авторска програма предвижда това. И резонно възникна въпросът дали това е достатъчно.

В процеса на дискусиите около гражданското образование се чу обаче и разбирането, че „докато не произведем граждани, а не само лично морални хора, няма да има гражданско общество, защото просто отсъства градивният материал”. Дали обаче образователната ни система „произвежда лично морални хора”, за да „произвеждаме” и добри граждани. Какво място е отделено на етиката в българското образование? Достатъчна ли е едногодишната програма „Етика и право“ в 10–ти клас за целия дванадесетгодишен период на общообразователна подготовка? Изучаването в училище на много и различни научни дисциплини като математика, физика, химия и др. в значителна степен измества фокуса в образованието от въпросите, свързани с духовната природа на човека (а моралът, като предмет на етиката, е именно „специфичен вид духовно производство или творчество „по законите на доброто” (Станков, 2008). В този смисъл ролята на гражданското образование е голяма, тъй като дава представа за изконните човешки морални ценности. Но дали е достатъчна?

Гражданското образование е определяно най-просто като институционално-политическа социализация на личността [Иванов, 2000], формираща у подрастващите гражданско съзнание, навици и добродетели. Известният философ и защитник на научната революция Френсис Бейкън, предпочитащ здравия разум пред предразсъдъците и схоластиката, твърди, че „етиката си поставя за цел да напои и напълни душата с вътрешна порядъчност, докато гражданската наука не изисква нищо освен външна порядъчност, което за обществото е напълно достатъчно.“ Според него хората очакват от гражданското общество три основни блага: избавяне от самотата, помощ в делата и защита от несправедливите. Но смята, че задачите на етиката в крайна сметка са по-сложни от тези на политиката и илюстрира тезата си със следния пример: „Катон Старши имал обичай да говори за римляните, че са подобни на овце, чието стадо е по-лесно да водиш, отколкото една овца, защото, ако ти се удаде дори само няколко овце от стадото да насочиш по нужната пътека, останалите сами ще тръгнат по нея“. Според Бейкън особеност на държавите е това, че те като огромни машини се задвижват доста бавно и след големи усилия. Съответно така бавно достигат и упадък. Доброто управление в предшестващите години, твърди той, спомага грешките в следващите да не се оказват веднага гибелни. Докато убежденията и нравите на отделните хора обикновено се променят много бързо, което значително усложнява задачите на етиката и облекчава тези на политиката. Нерядко се случва така, че и при добро управление, времената да бъдат тежки. Нали и в Свещеното писание, казва Бейкън, когато се разказва за добрите и благочестиви царе, неведнъж се среща изразът: „Но народът още не е обърнал своето сърце към господа бог на своите отци.“ [Бэкон, 1977: 437–39]

От всичко това следва изводът, че докато не се осъществят изменения в сферата на съзнанието на хората, трудно биха се осъществили някакви положителни изменения и в живота им. Категорията съзнание е една от най-сложните за рационална философска интерпретация. Все повече изследователи в науката твърдят, че съзнанието не е просто «субективен образ на обективната реалност», а напълно обективен и влиятелен елемент на космическото битие, който има мощна непосредствена формираща сила в Космоса. Този нов подход разглежда съзнанието като духоматериална реалност. Индивидуалното съзнание се оказва „вплетено“ или свързано с единната субстанция на света, имаща психическа природа. Въвежда се понятието „психична енергия“. С дейността на съзнанието се създават и управляват в Космоса цели светове. Разбира се, всичко зависи от нивото на съзнание (защото то е йерархично).

Увеличават се научните факти, които потвърждават обективния онтологичен статус на съзнанието и вече са направени първите стъпки за откриването на неговите фини физически носители „чакрите“ (в лабораториите на световноизвестни неврофизиолози, като Ш. Карагула и Н. Бехтерева), защото мозъкът не е единствената физическа основа за дейността му. В. Вернадски също се е интересувал в последните си години от проблема за обективността на съзнанието, като действителен фактор на еволюцията.

Този нов подход отрежда основна роля в живота на съзнанието на сърцето, което се явява носител на висшето „Аз“ и главен орган на познанието. От тая позиция и най-развитият интелект не може да спаси от „регрес“ и падение морално деонтологизираното съзнание. Както се прогнозираше в етико – философската система „Жива етика“ от началото на XX век – безнравственият разсъдък се превърна в най-разрушителната сила на Земята. Всъщност философските идеи на „Живата етика“ получават все повече емпирично потвърждение и конкретни научно-теоретични интерпретации.

Днес учените достигат до ново разбиране за развитието на обществото, при което факторите от материално – производствено естество отстъпват на тези от духовен, космичен характер. Като най-значими въпроси, свързани с човека и природата, се очертават тези за мястото му в структурата на Космоса, за духовно – нравственото усъвършенстване и водещата му роля в еволюцията на човечеството. Издига се идеята, че основа на новата етика в съвременната култура трябва да стане проблемът именно за духовното усъвършенстване на човека, което е пряко свързано с развитието на съзнанието му (съответно на сърцето му).

Нещо повече, изследвайки огромната творческа сила на човешкия разум и съзнание, се очертава изводът, че психичната енергия на социума влияе върху природните стихии и върху физическото и психическо състояние на човечеството в зависимост от моралното съдържание на мислите и чувствата му. [Яницкий, 1998]

Следователно един от най-важните фактори за еволюционно движение (което е сложно и многостранно явление) е именно формирането на по-съвършен човек, притежаващ широк светоглед и по-развити качества на съзнанието. Появата на този нов човек е немислима без организирането на съответното възпитание и обучение. Ако днес без силовите структури, без страха от санкции светът би бил въвлечен в хаос и насилие, значи има дефицит в духовно – нравственото развитие на човека. Под външното приличие и образованост често се крие духовна пустота, която педагогиката, със своите от векове неизменни подходи към човека, очевидно не е в състояние да запълни. Без моралния фундамент всяко трупане на интелектуални знания ще бъде несъвършено и ще крие в себе си проблеми и риск за живота. Но на този проблем, върху решението на който се основава благосъстоянието и мощта на държавата, се отделя недостатъчно внимание. Училищното образование в повечето случаи не помага за моралното възпитание и развитие на младите хора. Възпитание, което засяга именно същността на човека, неговия характер и което полага основите на етиката в детското съзнание от най-ранни години, а не ограниченото разбиране за придобиване единствено на добри маниери. Основен фактор за човешката еволюция е осъзнаването от най-ранна възраст, че смисълът е в самоусъвършенстването във всяко отношение, защото именно стремежът към по-възвишеното, към постигането на красотата и хармонията е в основата на еволюционното развитие. Усъвършенстването издига човека на едно по-фино енергийно ниво, позволява му да разбере Законите, управляващи Космоса и го превръща в съзнателен творец на космическото битие. Децата притежават възможността да разширяват своето съзнание и възприятията си при съответно въздействие от страна на възрастните.

Все повече учени споделят убеждението, че предстои радикално изменение на научната картина на света. Количеството и бързината на новите открития във всички области на науката така напредват, че за да отговаря на потребностите на времето, училищното образование трябва да намери нов подход. Вероятно ще се наложи да се изработят нови методи в цялата образователна система. Именно възпитаването на синтетично мислене, обхващащо различните сфери на живота (наука, философия, изкуство) и всички планове на битието (вкл. финоматериалните), ще се превърне в изключителна необходимост. Защото там, където е осъзнато предназначението на човека в Космоса, където всеки разбира отговорността си и вижда смисъла на живота си, не са възможни ексцесии, фанатизъм или деградиращ застой.

Една от възможностите е да се въведат часове по етика още в начален курс, където децата да получават онази духовна храна, която липсва в семейството. Защото много висши понятия са излезли от употреба и са заменени с идеи за лесно постигане на пошло благополучие и подобна известност. Затова е важно да се обърне внимание на подобряването и разширяването на училищните програми, особено за начален и среден курс, в пълно съгласие с новите научни открития. Възпитание и образование, лишени от културна основа (изискваща преди всичко синтез в развитието на човешките способности), както и всяка едностранчивост в образованието (превес на технократичното и тясно интелектуалното) води до нарушаване на равновесието, резултат от което е и забелязваното засилване на психичните заболявания у нас, за което алармират българските учени и лекари.

Необходимо е изкуството на мисленето да се възпитава в училище, защото е важно да се разкриват пред детето причините, възможните последствия и перспективи не само от неговите постъпки, но и от неговите мисли и чувства. Да се убеди младия човек в изключителната практичност на спазването на естетичните и етични норми, защото според закона за съответствието всяка придобита енергия ще привлече съответна от пространството. Човекът, като малка вселена, в която се отразяват принципите на Големия Космос, притежава огромна сила – всеначалната психична енергия, благодарение на която всеки миг създаваме или разрушаваме. Мисълта, наситена с психична енергия е първоизточникът на всичко, както е твърдял и Платон, и като инструмент на строителството на живота, е практично да се разберат по-добре особеностите и възможностите на умствената дейност.

Но затова ще са нужни съответни програми. Липсва и системна постоянна квалификация на действащите учители по етико-философската проблематика. А ролята на учителя е от изключително значение. Хърбърт Уелс твърди: „Нито един завоевател не може да промени същността на масите, нито един държавник не може да издигне световните дела над онова, което вълнува хората от неговото поколение и което отговаря на техните възможности. Но учителят – аз употребявам тази дума в най-широк смисъл – може да извърши повече, отколкото завоевателите и държавните глави. Те, учителите, могат да създадат ново въображение и да отключат скритите сили у човечеството“ [Рерих, 1993].

Нещо повече, учителят се превръща в живия пример за това какво може и какво трябва да стане един човек, следователно личният стремеж към усъвършенстване е основна задача в неговия професионален път. Защото „Дълъг е пътят на поученията, кратък – на примера“, твърдял Сенека. Първостепенна задача пред учителя е да развие сърцето си (като вместилище на съзнанието и орган на познанието) и любовта си, защото в нея са вплетени всички други необходими качества като всеотдайност, себеотрицание, търпение, великодушие, съпричастност, благородство, дисциплина, сурова справедливост и др., необходими за учителската практика. Учителят е призван да намира подход към всяко едно от децата, да чувства настроенията им във всеки един момент, да потърси път към сърцата им, да спечели доверието им, за да им помогне да разкрият вътрешния си потенциал, защото процесът на израстване е свързан по-скоро с това и не толкова с натрупването на знания. В същото време той трябва да ги образова.

Възпитаването на детето е най-голямото изкуство, защото е опит да се формира човека на бъдещето, да се разшири кръгозора му, да се разкрие пред него реалността на Вселената. Затова подмяната на знаещ учител с незнаещ е разрушителна, а йерархията трябва да се определя единствено от степента на знание (но не само тясно интелектуалното). Е. Рьорих призовава: „Думите „Невежеството е велико престъпление, защото от него са всички бедствия на човечеството“ трябва най-накрая с огнени букви да се врежат в съзнанието на народите. Докато начело на правителствата и просветните учреждения не застанат хора, обладаващи богат ум и главно духовен синтез, обхващащ всички планове на съществуването, дотогава човечеството няма да върви напред.“ [Рерих, 1992]

А в статията си „Огрубяване“ Н. Рьорих с тревога констатира: „Настанила се е грубостта в човешкото сърце и е трудно да бъде изгонен този отвратителен посетител. Ще кажете – училището, но и там е влезнала грубостта; ще кажете –творчеството, но и то е в услуга на грубостта…Погрешно е утешението, че диваците ще измрат. Но какво ще стане с младежта, с децата? Колко добри помисли ще са потребни, за да се изгони беса на дивотията?… Няма да си затваряме очите: човечеството е болно от огрубяване“. [Рерих, 1996]

Следователно учителят носи огромна отговорност за своите мисли и поведение пред младите, защото негативното е заразно. Угнетеният и злобен човек, със своите излъчвания, трудно би могъл да просветли духа им.

От друга страна всички деца са различни, с разни интереси, възможности, психическа нагласа и това трябва да се отчита от педагогическата етика. Още Платон е твърдял, че хората не са равни по своята природа. Причината за това, според философа, се корени в нееднородното състояние на разумната душа при различните хора, а оттук следва и различие на характерите им, склонностите им и способностите им. В този смисъл развитието на човека се разглежда от някои учени, като развитие на неговата Индивидуалност чрез дългата верига от последователни животи в образите на различни Личности. Или личността е временната физическа форма, състояща се от биологично тяло и няколко енергийни обвивки, в качеството си на проводници на съзнанието, чрез която в условията на физическия свят се осъществява еволюцията на човешката Индивидуалност.

И това е нов и важен момент, който трябва да се отчита в педагогическата дейност и е важно условие на педагогическата етика. Пред родителите и педагозите стои задачата да разкрият и да определят съществуващите способности и наклонности у детето. „Всяко дете пристига в земния живот с вече оформен характер… нужно е наставниците да опознаят тази истина. Те трябва преди всичко да разпознаят неизменната същност на детето и по тази мяра да прилагат всичко останало“ [Учение Живой Этики, 2007].

Освен това детето е личност, която по силата на своята Индивидуалност, нерядко в много отношения превъзхожда възрастния и в този смисъл се оказва наш учител в нещо.

Тези възгледи противоречат на повечето традиционни психологически теории и педагогически системи, които твърдят, че раждането на детето е раждане на ново човешко същество, което под никаква форма не е съществувало преди. Следователно развитието на съзнанието му започва с първите моменти на живота и свършва със смъртта. За съжаление тази „биологична“ концепция от времената на тесния материализъм, с който са „облъчени“ немалко философски учения и научни теории, все още има влияние при изучаването на човека. Това закономерно е довело дотам, че различни области на науката, вкл. и педагогиката имат ограничено и даже изопачено разбиране за действителността. Очевиден факт в последните десетилетия е и появата на деца с високо ниво на съзнание. Този феномен също изисква принципни изменения в педагогическата система.

Развитието на педагогиката днес се характеризира с поглеждане към нови, нестандартни идеи, които да обогатят нейната педагогическа теория и практика, да разширят границите й. В тази връзка особен интерес представляват етико-философските идеи на Живата етика и на Е. и Н. Рьорих, където са „заложени основите на качествено нова педагогическа концепция, развитието на която би могло не само да усъвършенства възпитателно-образователния процес, но и да послужи като идейно – философска база за реформиране на цялата педагогическа практика и образователна система“ [Аблеев, 1996: 74–92]. Посочени са и пътища за възпитаване на личност, способна на творческа дейност за преобразяване и одухотворяване на заобикалящия ни свят.

ЛИТЕРАТУРА

Аблеев С.Р. 1996. Педагогическая концепция Живой этики: некоторые идеи и принципы. Мир Огненный, № 9, 1996.

Аблеев С.Р. 2010. Онтология сознания в философской традиции антропокосмизма. Вятский госуд. гуман. университет.

Бэкон, Фр. 1977. Сочинения. (Великое восстановление наук. Кн. 8. Гл.1), М.

Иванов И. 2000. Въпроси на Гражданското образование. Шумен.

МОН 2016. Наредба №13 за гражданското, здравното, екологичното и интеркултурното образование. ДВ, бр. 80, 11.10.2016.

Рерих. Н. 1996. Листы дневника т. 3, Огрубение; М.

Рерих Н. 1993. Тревожно. Альманах „Утренняя звезда”№1.

Рерих, Е. И. 1992. Письма Елены Рерих, Минск.

Станков Д. 2008. Нов речник по морал и етика. С.

Учение Живой Этики. 2007. Надземно, М. Эксмо.

Яницкий И. 1998. Физика и религия. Рекомендации по уменьшению уровня потерь в масщабах цивилизации. М., Агар.

Advertisements