Сп. „Етически изследвания“, бр. 2/2017

ДОБРОТО ДЕТЕ КАТО МОДЕЛ НА
УНИВЕРСАЛНАТА ЧОВЕЧНОСТ

ЕРИКА ЛАЗАРОВА

Институт за изследване на обществата и знанието, БАН

erika.lazarova@hotmail.com

THE GOOD CHILD AS A MODEL OF
UNIVERSAL HUMANENESS

ERIKA LAZAROVA

Abstract

Focus of this article is the ideal of the good Child in the novels of Erich Kaestner – „the last son of the Enlightenment“ and his understanding of education as a harmonic process of physical and psychical perfection. The writer as moralist is inspired to represent realistic the childhood as an age of self-indentification and this period of life, when the human being becomes a men with virtues.

Keywords: child, childhood, humanism, ethical and aesthetical education, virtues today and yesterday, the writer as moralist.

Може би, защото писах тези редове непосредствено преди Коледа, в съзнанието ми властно се намести контраста между човешките мечти за топлота и домашен уют в „Хвърчащата класна стая“ и консумативните стремежи на много от съвременните деца, мечтаещи и изискващи прескъпи подаръци като смартфони и лаптопи, последни модели маркови дрешки и козметика За тях „шопингът“ (българската дума „пазаруване“ е толкова демоде, според средствата за масова информация, едно направо изчезващо старомодно слово!) замества сакралния и дори семейния смисъл на празника.

И всичко това се случва на фона на низкия стандарт на официално признатата за най-бедна страна в Европейския съюз. И ме е ужасно страх, че децата от заможни семейства май изобщо не могат да си представят как живеят и се чувствата връстниците им, чиито семеен доход е някъде от или под т.нар. социален минимум. Те сякаш живеят в паралелна вселена, където не съществуват безработица и бездомници, глад и нищета –прикрита или неприкрита. Точно те трябва не просто да четат фентъзи-литература и да мечтая да имат свръх-силите на един магьосник като Хари Потър, но и да се запознаят с наистина ценното, създадено от големите детски писатели като Ерих Кестнер, например.

Понеже неговите романи и днес продължават да звучат актуално, написани за всички деца вчера и днес, с откровеността на поставяне на нелицеприятни теми – от самочувствието на безработния родител или разводите до изоставените деца или трудно приеманото решение на самотния родител да сключи отново брак.

Сякаш за днешните разглезени деца са написани следните редове за момчето, което носело пет пакета с меденки, но искало още:

„Майка му се престори на глуха. Тогава то спря, тропна с крака и изграчи:

– Искам медени бисквити.

– Нали имаш вече пет кутии? – каза майка му, – помисли си само, на бедните деца не купуват изобщо медени бисквити!

Знаете ли какво отговори момчето?

То извика ядосано:

– Какво ме интересуват бедните деца?…

– Деца, деца! Как е възможно подобно нещо?“ [Кестнер, 1969: 182]

Бедно е детството на онова дете, което никога не се е потопило във вълшебния свят на немския магьосник на словото Е. Кестнер и не числи към своите приятели Антон и Точица, Емил и неговите приятели – малките детективи, близначетата Луиза и Лоте, Малкият мъж и Малката мис. И което не се вслушало в мъдрите му слова, учещи го да се вглежда в живота трезво, но и с надежда, да вярва в приятелството и да не унива в трудни мигове, разчитайки само на собствения си кураж и здрав разум, да бъде честно, дори, когато му е най-тежко, да отстоява пред изкушенията на леността и непочтените средства за утвърждаване на себе си.

Заедно с Антоан дьо Сент Екзьопери писателят има право да заяви „Аз съм от страната на детството“. Защото в него той вижда причината за всички бъдещи човешки недъзи и реални добродетели, които ще направят действителността по-добра или по-лоша. Отлично знае, че един автор е най-искрен и най-въздействен, когато пише за онова, което отлично познава Една случка звучи правдиво, не когато е копирана от реалния живот, а когато е могла да се случи точно както е описана. А той никога не забравя собствените си мъки и радости на детството и те му помагат да бъда голям реалист, който откровено рисува живота със сенчестите му страни и беседва с малките си читатели за тях откровено до болка.

Самият той шеговито ще опише процеса по създаването на един от най-популярните си романи за деца „Антон и Точица“ като превръщане вестникарката бележка от двадесет реда в книга, а сътворяването на първия си и може би най-често филмиран „детски“ роман „Емил, малкият детектив“ сравнява с изграждане образа на живо същество. Той се стреми да бъде верен на житейската правда. И именно защото не си затваря очите за онова, което мъчи и тревожи децата, независимо от възрастта и пола им или страната, в която са израстнали, читателите му вярват безусловно.

Ерих Кестнер ненавижда сладникавите и/ли дидактични автори, опитващи се да внушат на подрастващите нереална представа за света:

„…неискреният господин, чиято детска книга четох снощи в общия салон на хотел, твърди, че децата винаги били весели и че от блаженство просто им се завивало свят. Нищо не разбира този човек!…не се замозалъгвайте и никога не допускайте да ви залъгват. Научете се да гледате неуспехите право в очите. Не се плашете, ако не сполучите в нещо. Не се разкисвайте, ако нямате късмет. Не провесвайте нос! Кожата ви трябва да загрубее, та да издържи на всичко!“ [Кестнер, 1969: 237-238]

Борбеността е нужна и полезна, но само ако е съчетана с разумна смелост. Кестнер дебело набляга: „… смелост без разум е беля: а пък разум без смелост е направо дивотия! Световната история познава много епохи, когато глупави хора са били смели, а пък умни хора – страхливи. Това не е било както трябва.

Едва, когато смелите станат разумни и разумните – смели, наистина ще се почувства онова, което в миналото често по погрешка е било установявано: напредъкът на човечеството.“ [Кестнер, 1969: 238]

Писателят-сърцевед не се вмества в никакви литературни канони като литератор и етик по призвание. Като за него етиката не е абстрактна наука за моралните норми и запрети в едно общество, а утвърждаване значението и силата на моралните ценности като създатели на истински достойни хора.

Неговата творческа всестранност е била нерядко възхваляна, но още по-често критикувана от повърхностни критици. Самоиронизирайки се, творецът не се бои да разглежда собственото си творчество чрез метафората за букета, съставен от абсурдно неподхождащи си елементи и образуващ вместо изискана цветна композиция „вързоп от жълтурчета, орхидеи, кисели краставици, гладиоли, макарони, връзки за обувки и моливи“. Спояващата съставка в този привиден естетически и мирогледен хаос е точно етическият патос на неприемане и отхвърляне недостойното за живот в името на човешкото достойнство и ценностите на любовта, приятелството и честния труд., които той не се уморява да представя за основа на живота.

В историята на 20-тото столетие не са чак толкова много гласовете, предпочитащи да застанат откровено на страната на Доброто и да предупреждават за опасностите от дефицита му в действителността и в душевността на хората. Отминаващият век като че ли прояви повече пристрастие към рушителите на идеали, отколкото към самите идеали. На фона на демонстративния култ към песимизма, скептицизма и моралния релативизъм Ерих Кестнер има неустрашимостта да бъде старомодно пристрастен към изконните ценности на разума и добрия вкус или по-точно, да бъде достатъчно силен духом, за да се предпази от флирта с актуалното и модерното за момента, съхранявайки вярност към неувяхващо стойностното и неподвластното на времето. Той е подчертано толерантен към инакомислещите и не може да търпи насилието над свободната мисъл.

Той е моралист. Може би последният моралист на своето време. Но един модерен и подчертано разкрепостен и антидогматичен моралист, способен понякога само с един пасаж или в няколко строфи да усети и разкрие стаеното зад видимостта, проявявайки особен пиетет към политическата глупост в по-леките или в по-тежките и форми. Например критикувайки чрез абсурдните перипетии на героя си от „Презгранично пътуване“ коварната авантюра с Аншлуса и съумявайки с лукаво и уж безобидно подмигване да внуши индиректно идеята за нечовечността на границите, сякаш предчувствайки Европа като Общ дом на отечествата.

Отдава му се също, подобно на лекар, да диагностицира сложни социални заболявания. Такъв е случаят с безпощадната и трагична сатира „Фабиан“ или с привидно безобидното издевателство в „Трима мъже в света“ над милионерите като отживелица или над концерните, които хем не съществуват юридически, хем са факт. С огромна изобличителна сила представя трудността един кадърен специалист да намери подобаващото му се място и признание в общество, където връзките, а не качествата играят първостепенна роля. Фриц Хагедорн е достатъчно добър, за да печели конкурси и да получава награди – безплатни луксозни пътувания. Контраста между лукса им, не по джоба на героя и драматизма на потребността да бъде поне малко от малко на висотата на изискванията на средата, проличава особено ярко, когато синът с много огорчение споделя с майка си:

„Ти си блъскаш главата как да свържеш двата края с твоите няколко гроша. А пък аз, из невиделица, току се понеса по географската карта. И ти разправят, че било безплатно! Как пък не! Всеки път преди да замина, вдовицата Хагедорн моментално побягва до градската спестовна каса и изтегля оттам петдесет марки. Защото инак господин синът й няма да има пари да си плати по пътя чаша кафе, или една малка бира.“ [Кестнер, 1959: 29]

Езикът на притчата позволява на Е. Кестнер да изплете майсторски една завладяваща любовна история, като същевременно я насити със социално изобличителен подтекст. По същия начин той прави от т.нар. „детски романи“ не умилително ли просто забавно времепрекарване, а дълбоко и проникновено четиво за деца, което ги възпитава етически. Последният син или внук на Просвещението, както Кестнер нарича сам себе си, е не само литератор от най-висок мащаб, но и крупен мислител, за когото познанието е начин да разбереш Другия до теб и да му посочиш пътя на Надеждата.

В епоха на художествен диктат на грозното или поне причудливото, най-хуманистичният глас в модерната немска литература защитава естетически и философски Красивото и Доброто в духа на просветителските традиции и на винаги съвременното, тоест, с оглед потребното на и за всички поколения естетическо и мирогледно равновесие между тях. В този смисъл Ерих Кестнер е съвременник на всички идващи генерации. Той е едновременно един модерен класик и класически писател на модерността, който не остарява естетически и не се износва морално, а придобива нова актуалност в условията на постмодернизма, като съответно и в творбите му откриваме все нови и нови глъбинни измерения на извечното човеколюбие, превръщащо литературата в човекознание и приложна етика.

От Просвещението Е. Кестнер наследява и усвоява по свободен творчески избор и метода на реализма , и то именно като неокритически реализъм, подчинен на изискването за „нова предметност“. Той е ориентиран към посочване и изкореняване реалните недъзи в света в името на нормалните човешки добродетели и необходимите за времето на диктатури качества като почтеност, честност, способност за жертва в името на обичаните от теб същества, скромност, трудолюбие, ученолюбие, коректност, неманипулируемост и духовна автономност. Той е един от малцината през столетието, който не се страхува да говори и да реабилитира чрез изкуството и уникалното му личностно въздействие самото понятие за добродетелите. Показвайки, че те не са анахронизъм , а необходимост на социо-културното развитие, ако не искаме историята да деградира до биологическата борба за оцеляване на имащите юмруци, а не ум.

Сигурно затова обръща толкова голямо и толкова специално внимание на въпросите за възпитанието на личността.. Началата на неговата култур-педагогика са ясно фиксирани и имат етически характер, от който се нуждае всяка истинска наука за възпитанието:

1. Уважение към детската личност като личност в развитие;

2. Залагане на доброто в детската душа;

3. Възпитание в духа на просветителския рационализъм, признаващ за равнопоставени интелекта и духа, рационалното и емоционалното начало;

4. Постигане баланса между физическото и умственото развитие, за да не израстват „възрастни дребосъци“ и обременени с комплекси хора, които не умеят да се веселят, да пеят и да танцуват. Иначе нещастникът „със своята подута от знания глава се превръща в инвалид и в нищо повече.“ В „Когато бях малко момче“ писателят ще сподели, предупреждавайки ленивите: „Съжалявах всички деца, които с удоволствие учеха, а не обичаха да играят гимнастика. Съжалявах всички деца, които обичаха да играят гимнастика, но не обичаха да учат. А имаше и такава, които нито искаха да учат, нито да играят гимнастика! Тях най-много съжалявах.“ [Кестнер, 1979: 82-83]

5. Училището е създадено и призвано да възпитава не чрез страх и сплашване – излюбени похвати на всички авторитарни управления, а чрез толериране на естествената любознателност, стремеж към игри и жажда за общуване;

6. Задължително, според него, е да се включи естетическото възпитание в образователната система, като най-добре е, самата среда да възпитава естетически . За себе си признава, че ако има очи не само за лошото и грозното, но също и за красивото, то дължи тази си дарба на стария Дрезден: „Не беше нужно тепърва да уча от книгите кое е хубаво. Нито в училище или пък в университета. Можех да вдишвам красотата, както лесничейските деца вдишват горския въздух“; [Кестнер, 1979: 47]

7. Книгата трябва да стане необходимост на подрастващия : “Страната на четенето е тайнствен, безкраен континент. От печатарското мастило възникват предмети, хора, духове и богове…Който знае да чете, седи над някоя книга и пред погледа му изведнъж се появява Килиманджаро или Карл Велики, или Хъкълбери Фин в храстите, или Зевс във вид на бик с красивата Европа, яздеща на гърба му. Който знае да чете, има втори чифт очи…“; [Кестнер, 1979: 90]

8. Трудът е едно от най-могъщите и незаменими възпитателни средства. Затова положителните герои на писателя – добри, работливи и с подобни момчета винаги помагат в къщи, готови са да помагат при нужда и на приятели, и на близки, разбрали, че трудът прави живота пълноценен и осмислен;

9. Училището, възпитателите, родителите, цялото общество трябва да се стараят да възпитават не послушни и удобни зъбчати колелца за държавната машина, а мислещи хора;

10. Децата са ценност сами по себе си, изискващи пределна откровеност и перманентен диалог с възрастните на принципа на доверието, като например известният разговор на Ерих Кестнер с читателите в „Двойната Лотхен“, посветен на темата за браковете и разводите, и между другото за отношението към невръстната звезда Шърли Темпъл, достатъчно голяма, за да играе във филми, но не и да ги гледа на екрана;

11. Имайки предвид, че самата култура е диалог, именно от възрастните до голяма степен зависи какви примери – положителни или отрицателни те ще дадат на подрастващите и какви ценности ще им завещаят;

12. Педагогът сам трябва да бъде човек, за да възпитава хора. Идеалният пример тук е „коледният ангел на име Бьок“ от „Хвърчащата класна стая“, тоест, учителят, разбиращ децата и упражняващ професията си не като служба, а като служене. Обратното, мизантропът, чиновникът, бюрократът или просто равнодушният, лишен от обич към питомците си учител стъпкват заедно с душите и чувствата на децата техните добри пориви и заложби;

13. Злото има много лица и често е перфидно- тоест, не е непременно нужно да си груб и необразован садист, но може да бъдеш изискан академичен кадър като лекарите и зъболекарите в „лагерите на смъртта“; [Kaestner, 1983: 318]

14. Човечността е основната личностна и социална добродетел и тя включва в себе си всички други ценни качества, правещи индивида отговорна личност;

15. Училището е призвано да формира индивидуалности, а не автомати, програмирани за живот по график, вплетен в йерархични структури и подчинен на цифри и параграфи. Оправдано писателят е толкова унищожително – жлъчен в монолога “Слово за първия учебен ден“, наричайки училището на зубрачеството и дресировката заплаха за жизнеността и интелекта на питомците: “Живи и бедни сте били до днес, от утре започва консервирането! Така, както направиха и с нас. От дървото на живота, към консервената фабрика на цивилизацията – това е пътят, който ви предстои.“ [Кестнер, 1968: 86] Спасението е само едно – да не се счита училищната катедра за трон или амвон, а учителят – за цар, фелдфебел или дядо Господ;

16. Детството е най-ценното нещо на света, все едно радостно или тъжно. „Не позволявайте да ви унищожат детството“ – е едновременно културно-педагогически постулат и завет на Ерих Кестнер към децата и възрастните от целия свят.

За него смехът и иронията са могъщо средство За естетически и етически коректив на действителността и на човешкия характер. Здравият смях и иронията са за Кестнер начин да се противопостави на ваксината на стандартни мнения като насаждане състояние на духовна несaмостоятелност и непълнолетност и налагане на опекунски закони срещу изкуството и творците. Той свързва иманентно демокрацията с възможността за съзнателен свободен избор, а отговорността да бъдеш човек разглежда като изконно задължение на мислещите, а не манипулируемите люде.

Ясно е, че такъв човек и творец не би могъл да бъде привлечен като страна в двубой на партийни пристрастия или за участие в котерийни ежби. Нито би могъл да бъде апологет на човеконенавистнически системи, или поне както отива на един добър верноподанник, да мълчи съглашателски и да не се обявява официално срещу установения ред. Кестнер не се бои да бъде политически неудобен. И не позволява да бъде употребяван за ниски цели. Основното,според него, писателско задължение е свързано с устояване етичната позиция на защита ценността на всеки човешки живот и човешкото право на щастие. И с отричане игото на лицемерието и лъжата, войната и насилието, политическия цинизъм и реваншистките сметки. За него моралист означава хуманист. Затова на политическия авантюризъм противопоставя идеалите на Просвещението и вярата в човешкия род.

Лоялен, изискан и в мислите, и в маниерите си, той е немец и гражданин на света, европеец, изпреварил в мисълта си процесите на евроинтеграцията, твърдо убеден във възможността и необходимостта от свободно движение на хора и идеи, един закъснял или потребен точно на времето си хуманист от Хердеров тип, който уважава и цени своята и чуждата самобитност. Такъв го описва и неговият близък приятели познавач Херман Кестен, специално изтъкващ неговата овладяност и финес в отношението към хората, безукорните му маниери и светска изисканост, хармониращи с тънкото му чувство за хумор, с толерантността и човешката му отзивчивост. Съхранението на неговата идентичност като душевна нагласа през годините детерминира константността на писателските му пристрастия и етическа позиция. Идеалният син и първенецът на класа се превръща в отговорен гражданин, за когото разумът и етиката са водещите начала в мисленето и поведението. По своему, той при всички обстоятелства спазва Кантовия категоричен императив и вярва в силата му да превъзпитава.

Вярно е също, че понякога моралният ригоризъм му тежи. И този факт определя състоянието му на духовна самота даже в най-разюзданите на пръв поглед бохемски компании и особеностите на изкованата от него прословута категория „лява меланхолия“, за която е критикуван лично от законодателя на пролетарската естетика в Германия Курт Тухолски. Тежи му и неразбирането на „светаята светих“ на душата му, останала си по детски чиста и сякаш вярна на втълпените и усвоени за винаги майчини уроци за смисъла на живота и необходимите за всеки човек добродетели. Четящият внимателно и непредубедено произведенията на поета Кестнер, ще забележи, че той, дори когато поставя пред изобразявания обект кривото огледало на карикатурното художествено изображение като единствено и крайно средство за морална критика, мери реалността с аршина на етиката.

И макар твърде рано да осъзнава тежестта да защитаваш нравствената кауза в една перманентно враждебна на здравия разум и пацифистката мъдрост среда, съумява да докаже блестящо, че изкуството да отстояваш идеала си и да оставаш човек при всички обстоятелства е талант, по-голям дори от творческата дарба.

Психолог и социолог, етик и естет от висш ранг, творецът Ерих Кестнер мисли политически, но не си позволява да политиканствува. Той знае, че демокрацията е невъзможна в съюз с бедността, а мизерията и безправието унижават и унищожават човешкото достойнство. Писателят е разкрепостен и антидогматичен, ненавиждащ униформените мнения и казармената реалност. Непримирим е към пошлото и тривиалното и именно състоянието на духовна свобода, в което пребивава, го прави толкова смел критик и толкова тънък психолог. Той е един майстор на конкретните филипики и завоалираните словестни стрели, дисекиращ с помощта на гротеската и иронията реалността, за да се издигне над нея. Трудно да се справи с дребните мащаби на обикновената страст, маскирана като любов или с многото варианти на купена обич – от откровената проституция, толкова типична за епохата и за космополитния следвоенен Берлин до хладно-пресметливите, хитричко скроените или изискано сключените бракове по сметка. Животът се състои от големи и малки чудеса, ни напомнят книгите му. Но става ад, ако привикнем, че злото е атрибут на битието, а социалната дисхармония – естествено състояние на социалната действителност.

Това не е демодиран сантиметализъм, а активен хуманизъм, предпоставящ, че реалността може и трябва да бъде променена към добро. А тази промяна започва с първата крачка на себепромяната. Само нихилизмът се срамува от човешките чувства и иска да ги обезсмисли чрез ерзаците им, утвърждавайки меркантилизма и хедонизма, разсъдъчността без илюзии и равнодушието към другите за основа на човешките отношения. И създава предпоставки за един обречен антисвят на анти ценности. Но да се примириш с това, означава да предадеш себе си и представата за културата като прогрес, който зависи от хората и техните индивидуални усилия да променят заварената от тях реалност към по-добро, макар и в рамките на скромните им, за дадения исторически момент, възможности. На писателя като просветител-хуманист не му е позволено да се оплаква и отчайва.

Позицията на „родения моралист“ е обречена само тогава, когато той сам си разреши да потъне в униние и песимизъм, затваряйки душата си за надеждата. Но това противоречи на разбирането му за дълг – дългът да останеш човек при всички обстоятелства. Скромният и ненатрапчив героизъм на подобна етична позиция е в съзвучие с вътрешния мир на чувствителния и раним човек, когото непознаващите добре мислят за студен, а той просто дълги години се е опитвал да изгради около себе си броня на сдържаност и недосегаемост пред злостта и злобата, дебелащината и елементарността, предрешена като компетентност, както ще заяви в „Писма до себе си“.

С напредването на годините и носталгията по детството, Ерих Кестнер става един все по-тъжен моралист. Един моралист без илюзии, както ще го нарече Марсел Райх-Раницки. Но доказал с примера на изстраданата последователност и непротиворечивост на целия си живот и творчество, че отговорността да бъдеш човек е висше морално задължение и право на мислещата и свободна личност, над която насилниците и продажниците от всички времена нямат власт.

Твърди се, че светът някога е бил рай. Светът може отново да стане рай, вярва писателят. Стига, ние, хората, да го желаем силно и да носим в душата си нравствената чистота и гражданската етика на любимите Кестнерови персонажи, които не се правят на герои, но на които винаги може да се разчита. И които ще бъдат винаги необходими, както е необходим за читателите от всички възрасти и от всички страни писателят Ерих Кестнер.

И както са необходими неговите персонажи – и вчера, и днес. Понеже дават модела на човека като същество със съвест и вярност към вечните ценности. Или по-точно казано: разкриват, че доброто дете е смисълът на универсалната човечност. По този причина положителните му герои до известна степен си приличат:

„Разказах ви за Антон, макар той да прилича на Емил Тишбайн, защото смятам, че винаги ще има нужда да се разказва за такива момчета и никога яма да имаме достатъчно Емиловци и Антоновци!

Може би и вие ще решите да станете като тях? Може би, понеже ги обикнахте, и вие ще станете прилегни, почтени, смели и честни като тия образцови момчета.

За мен това би било най-голямата награда. Защото Емил, Антон и всички, които приличат на тях, един ден ще станат много способни мъже. Такива, каквото ще ни трябват.“ [Кестнер, 1969: 227-228]

И всички те са нужни точно такива – честни и смели, трудолюбиви и отзивчиви към другите, скромни, но вярващи в себе си и във възможността всеки човек да разкрие чрез достоен труд себе си. нарочно наблягам на понятието „скромност“, тъй като по парадоксален начин постмодерността се прехласва пред арогантността и самолюбието, маскирани като инициативност и успешност. Да бъдеш богат и преуспяващ сякаш компенсира всичко друго в нравствения спектър вчера и днес , а добрият, но немеркантилен човек изглежда в очите на ближните си глуповат наивник.

Е. Кестнер ни кара да преосмислим вечната опозиция печеливщи-губещи в светлината на етическите стойности, напомняйки за несъвършенствата край нас, за да имаме моралните сили и воля да ги премахнем, без да се заблуждаваме, че винаги в живота мерзавците получават наказание, а добрите са възнаградени по заслуги:

„На времето имахме един съученик, който редовно преписваше от съседа си. И да не мислите, че го наказаха? Не, наказаха съседа му, от когото той преписваше. Затова не се учудвайте много, ако животът някога ви накаже, макар други да са виновни. Гледайте, когато пораснете, тия работи да се оправят. Ние не успяхме напълно. Бъдете п по-почтени, по-честни, по-справедливи и по-разумни, отколкото бяха повечето от нас…“ [Кестнер, 1969: 227]

Това изказване обаче далеч не дава повод за мирогледен песимизъм, а за съзнателна борба със злото и конформизма в името на човечността. Защото етиката е не само наука за нравствеността, но и училище за живота.

ЛИТЕРАТУРА

Кестнер, Е. 1959. Трима мъже в снега. С., „Профиздат“.

Кестнер, Е. 1968. Как не станах екзистенциалист, С. „Профиздат“.

Кестнер, Е. 1969. Романи за деца. Народна младеж, С.

Кестнер, Е. 1979. Когато бях малко момче, С., Отечество.

Kaestner, Е. 1983. Ausgewaelte Schriften. Bd. III, Atrium Verlag, Zuerich.