Сп. „Етически изследвания“, бр. 9, кн. 1/2024
РЕАЛНОСТ И ВЪОБРАЖЕНИЕ: СЛУЧАЯТ ДЕБОРА И ПРИЗРАЦИТЕ НА ИСТАНБУЛ
ЛЮБОСЛАВА КОСТОВА
Институт по философия и социология, Българска академия на науките
lyuboslava.kostova@gmail.com
REALITY AND IMAGINATION: DEBORA`S CASE AND GHOSTS OF ISTANBUL
LYUBOSLAVA KOSTOVA
Institute of Philosophy and Sociology, Bulgarian Academy of Sciences
Abstract
The present article traces the areas between empathy and violence, the global and the local, real and imagined fears. This material is inspired by the real-life case of Debora – an 18 years old girl from the city of Stara Zagora, victim of violence exerted by her boyfriend. This case has come to the attention of the public and because of that managed to stir a massive reaction which was unthinkable up to this moment. It turned out to be the end of public apathy regarding such instances of violence, the straw that broke the camel’s back. The article focuses the concept of domestic violence as an essence, biology and fate. It intends to describe the main structural factors of domestic violence and its periphery, which is always contextual.
Keywords: domestic violence, gender, vulnerability, trauma, Istanbul convention.
Случаят Дебора
В края на юли един по-особен случай на домашно насилие придобива широк обществен отзвук. Осемнадесетгодишно момиче от Стара Загора е нарязано с макетен нож, големи части от тялото са деформирани, шевовете многобройни, и както се разбира по-късно, извършени без упойка, заради силната кръвозагуба и липсата на време. Предполагаемият извършител е пуснат на свобода, а телесната повреда на пострадалата-характеризирана като лека. Утежняващ случаят детайл е, че към момента на извършване на престъплението, соченият от пострадалата извършител е бил в условията на пробация за друга лека телесна повреда. Момичето не говори и не излиза от дома си. Близка до семейството, председател на пациентска организация, прави случая медийно достояние, в мрежите се появяват снимки от болницата и кадри на пораженията. За първи път от много време, цялото общество е потресено, емпатично и реагиращо. Протести заливат почти всички големи градове в страната и извън нея. Двадесет и една прорезни рани с различна дълбочина, мозъчно сътресение, счупен нос и челюст, обръснат до кръв скалп, тогава когато говорим не просто за жена, а дори за дете изваждат всеки от благочестивия му уют и смирение. Започват реакции и анализи по темата, но основното се е случило-летаргичното, податливо на амнезия гражданско общество-сбор от отделни хора като че ли за първи път на фона на нито първия, нито последния такъв случай е съпричастно, гневно и единно. Реакция, която поради характера на своята масовост е напълно непозната до този момент, особено що се касае до случаи като този. Домашното насилие е нещо, като цяло замитано с лека въздишка встрани. То не получава внимание, тъй като се случва единствено на потърпевшите, а това са хора, които не познавам и не припознавам. В известен смисъл, не е свързано и няма нищо общо с мен. Излишно е да се споменава колко дълъг е пътят не е към е изцяло свързано и с мен, дотам доколкото всички сме взаимосвързани и зависещи.[1]
Домашното насилие като структура, биология и съдба
Според сега действащият закон за защита от домашното насилие (ЗЗДН, 2005), домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство.[2] Насилието в семейството е действие, придобиващо различни форми, но винаги насочено спрямо личността или субекта. В така очертаното от закона определение, посрещнато с много надежди през далечната вече 2005 година, поради самия факт на осъзнаването на необходимостта да съществува като отделна от НК норма, има един съществен акцент, а именно условията за неговото правоприлагане се редуцират до факта на съпружеско или фактическо съпружеско съжителство. Извън обсега му остават хората, които имат връзка, но не живеят заедно. Истанбулската конвенция, която пряко разглежда въпросите за насилието, основано на пола и в частност-насилието над жени, гласи: „домашно насилие представляват всички актове на насилие между бивши, настоящи съпрузи или партньори независимо дали извършителят живее или е живял с жертвата.“[3] Говорейки за актовете на насилие, трябва да споменем, че за да е налице насилие винаги са необходими две страни: тази на насилника и тази на жертвата. Тези две роли са частите от едно и също уравнение, те изграждат характера и динамиката на връзката, в която не могат да съществуват една без друга. Извън тази динамика съществуват самостойно и независимо един от друг обществени нагласи, стереотипи и вярвания, които осигуряват необходимата за насилието жизнена среда. Атмосфера, в която последното може да се развие, оцелее и възпроизведе. Домашното насилие няма точно определена траектория, културна специфика или география. Съществуващите в България към момента неофициални статистики, обаче показват, че всяка трета жена е била или е жертва на някаква форма на такова. Сред най-базисните нагласи, легитимиращи насилието са тези, че правото винаги е на страната на по-силния, че животът и поведението на другия могат и следва да бъдат контролирани, че някои ситуации изискват и оправдават употребата на сила, че самото насилие е личен, битово-частен проблем. Това са социалните нагласи, които на практика лишават жертвата от признанието, че страданието ѝ е валидно, нарушават възможността за доверие към общността, а оттам и за търсене на стабилност и подкрепа в тази среда, която е външна, мълчалива и често пъти възприемана също като вид заплаха, като вид неустойчивост. Извън сферата на социалното, личните нагласи на жертвата, оправдаващи или рационализиращи насилието до степен, в която да може да бъде интегрирано и понесено в индивидуалното психе, са тези, свързани с надеждата, че токсичният модел взаимоотношения, порочния кръг на насилието, съответно поведението на насилника може да се промени, тъй като отделните актове на насилие са хронични, но не постоянни. И ако говорим за реалността на случаите като този на Дебора като вид прецедент, изключение, то няма как да не припомним думите на Шмидт, че „Изключението потвърждава не само правилото, а правилото живее само от изключението.“ (Schmidt, 1922). В сърцевината на подобен тип прецеденти стоят конкретни общо споделени ценности и разбирания за света и мястото на всеки от половете в него. Това автоматично би направило традиционните или по-консервативни общества вероятно по-уязвими, но статистиките доказват, че домашното насилие не е продукт на конкретна култура, тип национализъм, или глобални локации като Север/Юг или Изток/Запад. Напълно лишено от конкретика и география, то може да бъде във всеки и навсякъде и точно тази психологическа неопределеност и всеобхватност е плашеща и неподдаваща се на рационални обяснения. Когато случат на Дебора стана известен, а заедно с нейното, бе показано и лицето на предполагаемия извършител – 26 годишен, женен охранител от съшия град, асоциациите на множеството хора на базата на именно тези визуални образи се впуснаха по леките обяснения на предвидимостта. От тези за изгубеното поколение и отсъстващите родители, през образованието, културата на прехода и влиянието на чалгата. Всички тези фактори разбира се, са структурни и са налице, като едновременно обясняват всичко и нищо. На една от снимките се виждаха татуировките на извършителя под формата на патриотичните стихове на Ботев: свобода или смърт. Алюзията бе мигновена, а писателят Г. Господинов сполучливо я предаде: „патриотизмът им татуиран, ножовете им макетни, свободата им-смърт“[4] Особено последното, няма как да не признаем, е право в целта. От този цитат обаче някои заключиха, че случаят се политизира, патриотизмът се набеждава, а татуировките са нещо задължително лошо. Нещо повече, между татуировка и татуировка, свобода и друга свобода има разлика. Приемливите татуировки са артистични, лошите-патриотични. Оформеното чрез стероиди тяло не е добре поддържано, а изкуствено. Колкото до брадите-външните белези на мъжественост компенсират вътрешни липси. Трябва да признаем, че образът на Дебора също не бе пощаден от риторични, обяснителни схеми. Подчертана женственост, породена от опити за прилики с наложената на младите фолк идентичност като символ на красота и успех. Вероятни естетични корекции, неприемлива среда-а именно работно място не в библиотеката или читалището, а в нощно заведение като обслужващ персонал. Връзка с женен мъж. Заговори се дори за това, че самият характер на насилието или изтезанието, за което в НК не е отделено особено внимание, силно наподобява случай на трафик на хора, или наказание от сутеньор при склоняване и съответно отказ от проституция. В рамките на самия казус в неговата правна съвкупност със сигурност има любопитни или премълчани детайли, както и поредица от юридически грешки, било то от незаинтересованост или недобросъвестност. Например неясно по каква причина, случаят не попада в сводката на МВР за деня, независимо, че полиция е била извикана и е снела показания. Телесната повреда е характеризирана като лека, а самото деяние явно извършено с умисъл, че може да бъде разгледано и по този начин. В основата на тези интерпретации, които на практика предпоставят всеки един акт на насилие като дълбок структурен проблем стоят стереотипни вярвания и нагласи, като може би най-опасната от тях е, че в голям процент от случаите не просто насилникът в камерният, микро мизансцен на насилието обвинява жертвата за проявеното от него насилие, но и общността е склонна да прехвърля цялата тежест на отговорността към бития. Битият е бит и сто тояги са малко. Няма незаслужена жестокост-от това защо жертвата е избрала насилник за партньор до това защо е позволила такова отношение и такъв тип връзка до случаите на фемицид[5], когато хипотетично, ако тялото на жена бъде намерено под водата, не са изключени и коментари за това, че вероятно е харесвала среднощно гмуркане. Стереотипите са обобщени възгледи или предразсъдъци относно притежаваните от определена група характерни черти или качества относно ролите, които се възприемат за приемливи. Стереотипите са част от човешката природа и начин за обяснение на света, представяйки го в по-опростена форма, често пъти несъзнателно, а именно: чрез категоризация на индивидите в групи. В известен смисъл, стереотипите са вид клишета, а в клишетата винаги има известна истина. Стереотипът на поведението определя очакванията на другите спрямо нас, но и моделира нашето поведение спрямо тези очаквания. Така например, за мнозинството незапознати със спецификата на подобни случаи естество, домашното насилие, ако изобщо можем да говорим за такова, се случва рядко, но за сметка на това задължително в Перник. Кратка извадка от статистиката за издадени заповеди за защита обаче, действително показва, че най-много са именно тези в Перник.[6] Специално случаят на Дебора разкрива и още един твърде устойчив стереотип: жената е тази, която трябва да потърпи или изтърпи. Разбира се тук изобщо няма културна специфика, феноменът е глобален. И в този ред на мисли, този стереотип обяснява в известна степен и факта, че толкова много по-завоалирани сигнали в началото на подобен тип връзка остават без осъзнаване от страна на жертвата. Дебора е била съветвана с какво да се облича, какво да носи или не носи, заплашвана, удряна, душена. По-малко, не много. Не до степен на сериозна травма или нараняване. Като в детска игра, да, малко перверзна, но все пак игра. На практика, тя не е познавала добре човекът, с когото от няколко месеца са били във връзка, знаела е, че е разведен, не се е впечатлявала особено от факта, че се виждат само на работа или след, но никога публично. Давала е своя кредит от време, вярвайки, че нещата ще потръгнат и всичко ще бъде наред. Съобразявала се е, както сама споделя в едно от интервютата си, за да не дава поводи за разногласия и ревност. А нюансите в приемането, търпимостта и смирението са много съществени и вероятно не толкова лесно постижими на практика. Жената не се ражда жена, тя става такава, според Бовоар. Подобно е обаче и положението на мъжа. Особено тогава, когато този процес или ставане разчита в една или друга степен на съществуващите и за двата пола норми и стереотипи на поведение: от външния вид до доверието в себе си и околния свят. Според Валдшмидт, понятието за норма се утвърждава като водещ конструиращ принцип на съвременните общества. Съществено за него е, че не се разграничава твърдо и ясно от отклонението или изключението. Напротив нормата се възприема като предизвикателство, нещо което може да се възпроизведе и моделира, като феномен, променящ се с времето. Нормата не действа като външно ограничение, което обществото налага на членовете си, а се оформя чрез активността на самите индивиди, т.е. доминиращата концепция за нормата днес, може да се определи като гъвкава.(Waldshmidt, 2005: 191). Нормата на мнозинството (като средни стойности) e това, което удържа индивидите в неолибералното общество, независимо от гъвкавите и променящи се изисквания и атомизацията (Link, 1996). Социалните норми, разбира се, не са престанали да съществуват, но именно статистическата нормалност е водещият фактор, който подобно на нормативността преди, влияе на човешкото поведение.
При нормативността в правото, нормата е външна, а отклонението се наказва. Спрямо особеностите на социалното функциониране, цел на нормативността е осигуряването на стабилност и конформизъм, предотвратяване на отклонението, и предпазване на обществото от катаклизми и хаос. При нормативността, установената норма води до еднакво поведение сред много хора. За разлика от нея при нормалността, еднаквото поведение на много хора води до установяването на нормалистична норма. Следователно в поведението и на насилника, и на жертвата в този конкретен казус има много повече възприемане на норми и стереотипи за себе си и света като вид опит за затвърждаването им в ролите съответно на мъж и на жена. Мъжът е силен, жената-приемаща.
Видове насилие
Така стигаме и до основните черти на домашното насилие или видовете такова. Те са изключително ключови. Най-общо домашното насилие се дели на физическо и/или психическо. Често пъти вървят ръка за ръка, но не задължително. Физическото насилие, подобно на категорията на увреждането например е това, което е осезаемо, видимо и спрямо съдебната практика-доказуемо тогава, когато касае случаи с предизвестен край без свидетели и в рамките на четирите стени на дома-крепост. „Обикновено започва бавно с тенденция да се увеличава, ненадейно и неочаквано. Физическото насилие е преднамерена употреба на физическа сила, която причинява нараняване, увреждане или смърт. Насилникът използва физическа разправа, за да накара жертвата да прави това, което иска“[7], тоест целта, както и на емоционалното насилие, е контрол. Обикновено започва в началото на подобен тип връзки, след установяването на определена емоционална близост, която лесно прераства в зависимост. Най-рискова, според статистиката на изследване на НСИ, посветено на насилието по пол[8] е възрастовата група 18-29 години. Вторият вид е психическото насилие. Това, което не оставя видими белези по тялото, а душевни щети. Щетата, моралната, а не материалната, както се казваше в един известен български филм-ноар [9] не представлява особен интерес за българското законодателство. Именно тук обаче пораженията са най-осезаеми, мащабни и трудно излечими. Защото ако при физическото насилие ударът се нанася посредством ръцете, в случая на Дебора-татуираните на извършителя, то психическата травма произтича от факта, че това са именно ръцете, които след твоите собствени, би следвало да са най-близки и мили. Ръце, създадени да пазят и защитават, не убиващи ръце. Примери за „психическо насилие са: крещене; унижаване, подигравки и критика; изолация от семейство и приятели; контрол какво прави жертвата, с кого говори, какво чете, къде ходи; ограничаване на излизанията, срещите и телефонните разговори с други хора; заплахи, че ще я напусне, ще се самоубие, ще навреди на нея, на неин близък, на домашни любимци; късане, чупене, увреждане на дома, колата или друга собственост на жената; игра с оръжие и опасни предмети.“[10] и не на последно място кибертормоз и следене като най-софистицирана и разпространяваща се форма на контрол. „Психическото насилие води до негативни промени в психичното здраве на жертвата, изразяващи се в интензивни и продължителни преживявания на страх, срам, гняв, вина и други водещи до трайни състояния като депресия, ниска самооценка или други психични неблагополучия. Заплахите или реалните действия причиняват объркване и страдание у жертвата. Тя изпитва страх, че ако не се подчинява, ще се случи нещо лошо с нея или с неин близък“[11]. Позицията й в този тип връзка е между уязвимостта и свободата, като реално именно уязвимостта става свръхнакърнена, възможността да си, а не да бъдеш или да се вписваш в предварително изградените норми и рамки, както на макро-цялото/обществото, така и в микро-света/връзката със значимият друг. Накърнената уязвимост компрометира свободата. Към психическия товар на жертвата се прибавя и омертата, неписания канон на мълчанието, любовта и подчинението. Случващото се е само между нея и партньора, за него не може да се говори, може само да се мълчи. И така неусетно започва един процес на изолация, мълчание и затваряне от света в себе си, водещ до последвала невъзможност за принадлежност към същия този свят, така учтиво отвръщаш поглед при вида на болката и страданието. Тази невъзможност за пълноценно присъствие в света възниква до голяма степен заради нарушената връзка на индивида със самия себе си, както и с крайно необходимите ѝ компоненти като себе-доверие, вяра и подкрепа. Формите на насилие са многообразни. Те включват още „икономически насилие, а именно финансите се използват като средство за контрол, жертвата няма достъп до собствени средства, забранено ѝ е да работи, или обратното, принудена е да работи само тя, изисква ѝ се отчет за изразходваните средства, взимане на кредити или заеми от страна на насилника, хазарт, кражби и други“[12]. Насилието би могло да бъде още сексуално, кибер или емоционално, което е твърде близко до психическото и често съда го нарича психо-емоционално. Характерни тук са т.нар. gas lightning[13] и различни форми на манипулация, чрез които насилникът кара жертвата да се чувства твърде чувствителна, неуместна или дори луда. Много често насилникът има изключително добре изграден публичен образ, докато паралелно с него внушава на жертвата, че е виновна, отговорна, слаба, не справяща се, не можеща, не струваща за никой освен за него и в този смисъл-без изход. Случаят на Дебора не е типичен пример за хронично насилие продължило години, което в известен смисъл дава доста надежди за доброто ѝ възстановяване. Показателно ѝ при нея обаче, е, че тя предпочита да мълчи и прикрива синините си, докато е в тази връзка. Основният въпрос е защо и отговорите са повече от един. В токсичните връзки, комуникацията не е просто слаба или основана на лъжи, тя наранява, уязвява другия, думите от лекарство и градежи на смисъл се превръщат в отрова. Тогава, когато са налични. Недоверието градира в унижение, а борбата за власт в тотален отказ от поемане на отговорност. Жертвата премълчава и това е най-болезненият момент в тази история, която изглежда изобщо не се отнася до нея, тъй като буквално е всичко за нея. Никой не знае и няма на кой да сподели. Причините са много и различни. Обществото е чувствително към успеха, но не и към провала. Между провал и провал има разлика. Макар и много дълбоко и несъзнателно, жертвата в зависимост от конкретните си психически предпоставки, история и обвързаности, вярва, че си го е заслужила. Към това се прибавя и общественото мнение, което често пъти е подобно. Прибавя се и фактът, че често пъти жертвите смятат, че могат да контролират ситуацията и ескалацията на насилие, тоест че в известен смисъл не са жертви, а жертващи се за ценност, по-голяма от техния собствен живот-семейство, деца, любов или връзка, дори „спасението“ на самия насилник. Както вече споменах много важен, интегрален за подобни ситуации момент е този на премълчаването или замлъкването, един своеобразен отказ от правото на глас. Дебора не споделя за проблемите си с никой, дори и със собственото си семейство. Склонна е да омаловажи риска или да не признае неприемливото дори и пред себе си. Причините за подобно състояние са изключително индивидуални, но и много типични за всяка една жертва на домашно насилие. Нещо повече, сякаш този затворен цикъл възпроизвежда реакции и емоции по утвърден, уеднаквяващ модел. Както за жертвата, така и за насилника. В основата на това замълчаване стои чувството за вина, създадено и поддържано умело и от насилника, и от съзнанието на самата жертва, и от степента на обществена подкрепа или по-скоро липсата ѝ. Вътрешният товар и противоречие се подхранва от желанието на съзнанието да се адаптира и да забрави за случващото се, а от друга страна да се разтовари, да разкаже. Загубата на уязвимост води до загуба на автентичност, а оттам и на глас. В този смисъл възможностите на наративната психология, психодрамата и психо-телесната работа тук са многобройни. Процесът на проговаряне, на възвръщане на гласа е безкрайно труден, дълъг и болезнен. Но социални промени по принцип са трудно постижими без преодоляване табуто на мълчанието. До голяма степен то стигматизира в допълнителна степен. От своя страна, обществото също подминава подобни случаи с неловко мълчание, предпочитайки удобството и комфорта на собственото си благоденствие, което обаче винаги е донякъде изменчиво и ефимерно. Затова и в случая на Дебора станахме свидетели на нещо изключително: едновременното проговаряне на общността и жертвата, така сякаш процесът протече едновременно-от частното към общото и обратно. Гневът, казва Уайт е най-дълбоката форма на съпричастност, към другия, света, себе си, животът, идеалите, всичко от които уязвимо и вероятно да бъде наранено (White, 2021). Гневът, когато е правилно канализиран може да лекува и да бъде средство за промяна, както индивидуална, така и колективна. Няма частни проблеми, проблемите на една част от цялото, рано или късно засягат всички останали. За случаите на домашно насилие например в значителна степен може да допринесе и подобна семейна история на насилника или жертвата, макар, че разбира се, не винаги е задължително. Загубата на вяра в себе си, усещането за непълноценност, за не-достойнство подкрепя зависимостта на жертвата. Тя е това, което е, именно в условията на тази връзка. От предишното ѝ аз е останало твърде малко и то в режим на оцеляване. Към тези фактори се добавят емоциите, които изпитва, икономическа зависимост, и не на последно място липса на адекватна обществена подкрепа, като под адекватна далеч не визирам само законодателна и социална, а набор от трайни, успешни и устойчиви механизми за самовъзстановяване. Проектът Emprove[14] е изключително адекватен пример за добра практика тук. Насилието като такова има своята факторна обусловеност, като полова принадлежност, зависимост към алкохол или психоактивни вещества, болезнена ревност, финансови или професионални неудачи, преживяно насилие в детството. Сред водещите причини обаче за повторна ревиктимизация на жертвите са липсата на подкрепяща среда на всяко едно ниво-близки, приятели, и институции. В България последните не реагират адекватно както що се отнася до осигуряване на подкрепа за жертвите, така и спрямо налагането на санкции за извършителите. Показателна е липсата на официална статистика или база данни, мрежа относно случаите на насилие. Ако статистическата величина на страданието е често пъти обезличаваща за жертвите, то тук те не фигурират дори и като цифри, а по-скоро като безмълвна маса в своеобразно сиво поле.
„Според неофициални данни, събрани основно на база доклади на НПО през 2021 г. в България най-малко 22 жени са убити от мъже и почти във всички случаи заподозрени за убийството са техните партньори, съпрузи, синове. Официална статистика за тези убийства обаче липсва.“[15] Съществуващата официална статистика у нас също е непълна, тъй като тя дава информация само за случаите на насилие, стигнали до съдебно производство, тоест огромна част от случаите изобщо не стигат до съда и съответно остават неразкрити. Колкото по-малко светлина се хвърля върху тази тенденция, толкова повече се втърдяват нормите и стереотипите, които я изграждат. От една страна насилникът се чувства комфортно и неразобличено в тази си роля, от друга състоянието на жертвата като жертва също укрепва поради неработещите системи, апатията и понякога ирационалните обществени страхове. Нездравите модели на отношения в една двойка са благоприятна почва за възникване на насилие, и изискват голямо желание и мотивация за промяна. Инертността се преодолява най-лесно тогава, когато човек няма какво повече да изгуби. През 1979 г. психологът Ленор Уокър [16] открива, че насилствените връзки имат общ модел или цикъл, състоящ се от три части: фаза на натрупване —започва с вербално насилие, обиди, критика към жертвата, която от своя страна се опитва да контролира ескалацията; фаза на избухване –физическо насилие. Причинена е от външно събитие или състоянието на насилника, не от поведението на жертвата. Неочаквана е. Като съществуват интерпретации, че дори самата сцена е предварително въобразена в съзнанието на насилника, след която следва т.нар. фаза на медения месец или разкаяние, сдобряване и опит за връщане към нормалността, поне до следващия път или докато смъртта не ги раздели. Случаите, които влизат в статистиките на фемицида са различни, при някои като този на Евгения Владимирова, открита в куфар до Перник, физическо насилие не е имало, а ревност, страх от развод и предстояща подялба на имоти и семейни права, както и киберследене, и вероятно детство на насилника, изпълнено с насилническата фигура на собствения му баща, съучастник в убийството на снаха си. Последният бе осъден заедно със сина си и впоследствие пуснат под гаранция заради чисто съдебно минало и здравословни проблеми[17]. Тази година бе убита и Кристина Благоева, от партньора си, с когото са били колеги и не са споделяли общ покрив. Малко преди убийството, жената се свързва с неправителствена организация, подпомагаща жени-жертви, която по-късно бе обвинена в безхаберие, бездействие и паразитно съществуване на гърба на грантове и жертви. Според съществуващия ЗЗДН дори и Кристина да бе подала молба и жалба в полицията, тя на практика нямаше да има възможност за закрила, тъй като е във връзка, а не във фактическо съжителство. Малко по-късно тази година умира баща й, така че жертвите всъщност винаги са повече от една. Две деца остават сираци.[18]
Между различните казуси има нещо общо- смъртта настъпва не по време на брака или връзката, а когато жертвата заяви желание за развод или раздяла. Ако дотогава рискът е бил осезателен, то след тези опити за разкъсване на оковите, нараства неимоверно. В съзнанието на насилника жертвата не функционира като субект, тя е единствено и само обект, който проектира неговата власт и могъщество, усещането за удовлетвореност и контрол. Подобен тип токсични връзки са близки до наркотичната зависимост и до зависимостта въобще. На този фон, случаят на Дебора провокира два важни юридически прецедента: първият е свързан с понятието „интимна връзка“, което бе формулирано непосредствено след инцидента и залегна в ЗЗДН, а именно: „интимна връзка представлява съвкупност от доброволни, трайни, лични, интимни и сексуални отношения между две физически лица от мъжки и женски пол, независимо от това дали споделят едно домакинство и чието възникване, съдържание и прекратяване не са обект на правно регулиране от друг закон. Трайни са отношенията с продължителност поне от 60 дни“.[19] Тази формулировка, направена с цел да разшири обсега на защитените от закона лица, предизвика доста критики- от това, че законодателството не би следвало да се променя експресно и аварийно под напора на събитията, до странният период, определящ какво е интимност – 60 дни. От друга стана случаят Дебора подчерта и някои от съществуващите слаби и уязвими места в настоящия НК. Последният борави с остарели понятия тогава, когато се говори за престъпления против личността. Текстовете за тежка и средна телесна повреда (леката е на практика всякаква, когато не е тежка или средна) разбират човешкото тяло като машина и съответно определят размера на наказанията според степента на механичната увреда, която е причинена. Тежка телесна повреда означава някой орган да спре да функционира, средна телесна повреда- функцията му да бъде затруднена. И това е така още от НК от 1896 г. Заедно с това, изтезанието мисля не фигурира изобщо като част от статута на престъпленията, а нематериалната щета не представлява интерес за българското законодателство. Едновременно с тези конкретни законодателни промени, или по-скоро с осъзнаването на необходимостта от такива, в публичното пространство, говоренето за случая също придоби интересна окраска и диапазон, до там докъдето насилието се заражда и започва именно там- в езика. Депутатът Вежди Рашидов в приятелски разговор, по време на парламентарна почивка, следваща заседанията за изменение на ЗЗДН, мислейки, че е с изключен микрофон направи паралел между нуждата от промени в закона със случаите от кампанията MeToo в САЩ, по доста образен и цветист начин, вкарвайки всички жени в удобната категория на лесните. Репликата бе толкова искрена и непринудена, че след нея се наложи да подаде оставка.[20] Тя обаче огласи един дълбоко стаен импулс, според който всеки получава това, което си е заслужил. Особено жените. Красимира Хаджииванова[21] достига в наблюденията си върху подобни случаи до същата констатация: „Сещате ли се коя е най-честата обида, която жените тук чуват на дневна база? Всекидневно?’. Този стил и това стереотипно говорене нямат нищо общо с конкретния човек. Те са несъзнателни, колективни изрази на дълбоко стаени страхове. Тъжното е, че подобни страхове могат да се управляват и манипулират изключително лесно. На базата на лош превод, какъвто е случая с думата джендър в Истанбулската конвенция или на базата на въображаема заплаха, която има за цел да ни унищожи. Нас или децата ни, превръщайки ги в джендъри. И докато тези страхове пият кръв и добиват плът от призраците на Истанбул, някъде в съвсем реално време и място, в нечий дом несъществуващата статистика на пребити, обезобразени или убити жени продължава непоклатимо да си стои. Дори самата Дебора даде интервю след насилието, без грим и с къси панталонки, така, че белезите ѝ да бъдат очевидни и видени. Защото за тези, които зад всеки акт на насилие и изразена солидарност виждат опити за налагане на ИК, белезите изглеждат като нарисувани, косата-пораснала твърде бързо, а носът-твърде добре за счупен. Би било чудесно, ако се касаеше за театър, PR или постановка, а не за реални рани и реални демони, които нечия кожа може да съживи. В основата на тези страхове или по-скоро във възможността за злоупотреба с тях са вградени някои широко разпространени митове за домашното насилие. На първо място, че домашното насилие, ако изобщо съществува е изключително рядко явление, тоест честотата на случаите е маргинална и без значение. На второ, че засяга бедни и слабообразовани слоеве. На трето, че се очаква рационално, автономно и сигурно поведение от жертвите, които би следвало да напускат, прекратяват подобни връзки още в зародиш. На последно, че ако един индивид не проявява насилие и агресия сред приятели и колеги, автоматично същото важи и за дома. Затова и организаторите на протестите в защита на Дебора се почувстваха длъжни да изтъкнат, че се разграничават от всякаква партийна подкрепа или употреба на последните, както и от опити за прокарване на нормативни документи, какъвто е т.нар. Истанбулска конвенция, част от културните войни в съвременна, европейска перспектива. Любопитно е, че далеч по-традиционни общества като Полша и Сърбия са я ратифицирали, макар и с особено мнение относно някои текстове. Освен опасенията, свързани с отдаването на суверенитет към наднационални структури и вероятност потенциалните промени да надхвърлят защитата на жените в случаи на домашно насилие, реалният проблем на Истанбулската конвенция е че тя въздейства постфактум, а не превантивно и реално не е довела до чувствително или драстично намаляване на случаите, там където е ратифицирана.
В заключение, случаят Дебора уви, не е нито първият, нито последният подобен. Различното в него бе спонтанната съпричастност, спонтанният гняв, осъзнаването, че всички в своята съвкупност са нечии дъщери, сестри, майки, приятелки и тази релация далеч не е само от жени към жени, тя засяга и мъжете в същата степен. За щастие, гласът на Дебора се възвърна, до голяма степен и заради тази подкрепа. Вероятно неочаквана, но все пак възможна. В интервюта след нападението, тя признава колко ценна е била помощта и близостта, получена от други жени, станали жертви, какъвто бе и този на залята преди години с киселина жена. Процесът на лечение на травмите „започва с осъзнаването, признаването и споделянето на цялата истина за случилото се“.[22] Ако случаят не бе станал публичен, тази безкрайно трудна вътрешна работа щеше да отнеме много време и да генерира за Дебора още болка. Именно публичността е този момент, който на практика изведе момичето на светло, позволи ѝ да бъде видяна, обсъждана, подкрепяна, критикувана и по този начин уязвима. Да има своето право на отговор и на разказ в минало време.
БЕЛЕЖКИ
[1]https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2023/08/03/4514408_mutna_i_kurvava_istoriiata_na_napadeniet
[2] https://lex.bg/laws/ldoc/2135501151
[3] [4] https://www.24chasa.bg/mneniya/article/6679109
[5] „Убийство на жена или момиче поради нейния пол; то може да приеме различни форми, като например убийство на жени в резултат на насилие от интимен партньор, изтезание; убийство в името на ‚честта‘”. (Видева, Буриева, Балабанова, Бойчева, 2022: 17).
[6]https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2023/07/24/4510118_nai-mnogo_zapovedi_za_zashtita_na_jertvi_na_domashno/
[7] https://nesisama.com/?page_id=1628
[8] https://www.nsi.bg/sites/default/files/files/pressreleases/GBV_2021.pdf
[9]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B7%D0%B8%D1%84%D1%82_(%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BC)
[10] https://nesisama.com/?page_id=1628
[11] https://nesisama.com/?page_id=1628
[12] https://nesisama.com/?page_id=1628
[13] Затъмняване на преценката
[14] https://emproveproject.com/
[15] https://www.svobodnaevropa.bg/a/31941395.html
[16] https://en.wikipedia.org/wiki/Cycle_of_abuse
[17] https://www.dw.com/bg/udusena-ubita-natpkana-v-kufar-nama-da-zabravim/a-69076179
[18] https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/14386484
[19]https://news.lex.bg/%D0%B0%D0%B4%D0%B2%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B8-%D0%B4%D0%B5%D1%84%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BC%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D1%80%D1%8A%D0%B7/
[21]https://maikomila.bg/%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D1%83%D1%87%D0%B8%D0%BB%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D0%B3%D0%BE-%D0%B5/
[22] https://restorativejusticebg.com/2020/02/14/травма-наративи-и-механизми-за-личнос/
ЛИТЕРАТУРА
Видева, Д., Буриева, А., Балабанова, И., Бойчева, И. (2022). Разпознаване и насочване на жертви на домашно насилие. С., Център за изследване на демокрацията.
Link, J. (1996). How Normality is Produced: Essay on Normalism, Opladen.
Schmidt, C. (2006) Political Theology: Four Chapters on the Concept of Sovereignty, University of Chicago Press.
Waldshmidt, A. (2005). Who is Normal? Who is Deviant? „Normality” and „Risk” in Genetic Diagnostics and Counseling. // Foucault and the Government of Disability. The University of Michigan Press.
White, D. (2021) Consolations: The Solace, Nourishment and Underlying Meaning of Everyday Words, Many Rivers Press.
Списание "Етически изследвания" 