Сп. „Етически изследвания“, бр. 9, кн. 1/2024

ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЦЕННОСТИ МЕЖДУ ЕМПАТИЯТА И НАСИЛИЕТО

ЛИЛИЯ САЗОНОВА

Институт по философия и социология, Българска академия на науките

liliya.sazonova@gmail.com

EUROPEAN VALUES BETWEEN EMPATHY AND VIOLENCE

LILIYA SAZONOVA

Institute of Philosophy and Sociology, Bulgarian Academy of Sciences

Abstract

The paper aims at discussing some implications of Rosenberg’s theory of Non-Violent Communication (NVC) on the European values’ understanding. For this purpose, the distinction between (cultural specific) values and (universal) needs used by some branches of the NVC community will be presented. On this basis, values can be seen as caring a prerequisite for conflict between subjects or entire cultural traditions, while “the meeting” on the level of needs assists the realization of authentic dialogue and could lead to a higher degree of understanding even between conflicting cultural paradigms. This terminological distinction can also be applied to the discourse on European values by identifying the needs of European citizens that might stand behind certain European values – such as democracy, the rule of law, etc. This way an alternative to the current European values rhetoric, which has a greater unifying potential, can be proposed.

Keywords: European values, principles, needs, empathy, violence.

Въведение

Въпросът за насилието навлиза все по-активно в обществената динамика и дебати в България. Той обхваща широк диапазон от теми – от актуалните военни действия в различни точки на света до протестите срещу домашното насилие и безпрецедентната за страната ни промяна на модела, която те демонстрираха. За първи път у нас общественото осъзнаване към тази дълбока лична и колективна рана – насилието в семейството изпреварва законодателството, изисквайки неговата промяна, така че да отговори на социалното усещане справедливост по-адекватно. В този контекст, статията си поставя за цел да изследва къде по оста насилие – емпатия се разполагат европейските ценности и възможно ли е теорията за ненасилствената комуникация да ни предостави нов ключ към тях?

За да отговорим на този въпрос ще представим първо два отделни дискурса към ценностите в Европейския съюз (ЕС). От една страна, е властовото им обговаряне като универсални (есенциалисткото им разбиране). Доколкото този дискурс налага на гражданите възприемането на дадени ценности като общоевропейски, приемаме, че той протича около полюса на насилието, разбирано в най-широк смисъл. От друга страна, съществува и тенденция за възприемането им като обект на договаряне между гражданите (екзистенциален прочит).

На тази основа, ще разгледаме някои имплкации на теорията за ненасилствената комуникация на Маршал Розенберг върху разбирането за европейските ценности. За тази цел ще бъде проследено разграничението между понятията „ценности“ и „нужди“, отнасяйки съдържанието на първото към сферата на културно-специфичното, докато на второто се отрежда статут на универсалност.

Две интерпретации на европейските ценности

Официално поддържаният от ЕС разказ за европейските ценности затвърждава конститутивната им функция по отношение на Общността и нейните граници. Например в качеството си на Комисар по разширяването Оли Рен заявява: „…границите на Европа се определят от съзнанието на европейците. Географията определя рамката, но фундаментално – ценностите описват границите на Европа. Разширяването е процес на разпростиране на зоната на европейските ценности, най-основните от които са свободата и солидарността, толерантността и човешките права, демокрацията и върховенството на закона.“ (Рен 2005).

В Преамбюла към Договора от Лисабон експлицитно се реферират универсалните ценности, които са „Вдъхновени от културното, религиозното и хуманистичното наследство на Европа“. от което са се развили универсалните ценности на ненакърнимите и неотчуждими права на човешката личност, както и свободата, демокрацията, равенството и правовата държава…“ (Договор от Лисабон 2007). Последното настояване за безусловно валидни ценности обаче е проблематично и изисква по-детайлно разглеждане.

Следва да бъде отбелязано, че дискурсът за европейските ценности се оформя не само на политическо ниво в ЕС, но се поддържа и от представители на академичната общност. Хабермас в по-късните си работи се включва активно в дебата за европейските ценности. Преди обаче да бъдат разгледани тези му по-късни политически възгледи за европейските ценности и идентичност, ще се представят по-ранните му разбирания за разликата между ценности и норми.

Хабермас прави много важно разграничение между тях: „Културните ценности нямат претенции за универсалност, както е с нормите на действието. В най-добрия случай, ценностите подлежат на интерпретация, чрез която кръгът от заинтересовани хора, ако имат подходящ случай, могат да опишат и нормативно да регулират общите интереси. Кръгът на интерсубективното признаване, който се оформя около културните ценности, по никакъв начин не имплицира претенцията, че те могат да бъдат субект на общо съгласие, да не говорим пък на универсално съгласие. Поради тази причина аргументите, които служат за обосноваване на стандартите за ценност, не удовлетворяват условията за дискурс“ (Хабермас 1984, с. 20).[1] Културните ценности принадлежат на даден жизнен свят и затова не могат да бъдат универсални: „те са, както самото им наименование посочва, разположени в хоризонта на жизнения свят на специфична група или култура“ и следователно „могат да бъдат показани като достоверни само в контекста на конкретна форма на живот“ (Хабермас 1984, с. 42).

За разлика от тях, нормите могат да бъдат универсални и да подлежат на дискурс: „Само истинността на пропозициите и правилността на моралните норми и разбираемостта на символните изрази или тяхното съответствие на граматическите правила са в самата си същност претенции за универсална валидност, които могат да бъдат проверени в дискурса“ (Пак там). Така се оказва, че не може да се води дискурс за предзададени в рамките на дадена култура понятия като добро и зло, защото те са твърде относителни, за да отговарят на критериите за обективност; от друга страна, нормите се занимават с правилността (rightness) и от тази гледна точка те са универсални, защото са или валидни, или невалидни, докато етическите категории могат да бъдат приети в рамките на една култура (един жизнен свят) и да бъдат отречени в рамките на друга култура (друг жизнен свят). Според Хабермас дискурс може да има само там, където се проверяват твърдения, подлежащи на обективно (т.е. не-ценностно) разглеждане, при условие че след дълъг и открит процес на комуникация, в крайна сметка се стигне до съгласие (т.е., става ясно, че дадена норма е валидна, или пък не е валидна) (Пак там).

В по-късните работи на немския философ се забелязва трансформация в разбирането му за отношението между норми и ценности и по-голяма готовност за интегриране на европейските ценности в европейския дебат. В манифеста си срещу войната в Ирак, подписан и от Дерида, Хабермас определя историческите корени и постижения на Европа, на базата на които се развиват ценности и навици, определящи специфичния ѝ облик (Хабермас, Дерида 2005, с. 8). Това историческо наследство според него е секуларизираната политика, социална солидарност, която се появява от историята на класовите борби, политиката и държавата като корективи на резултатите на пазара и т.н.

Дискурсът за „споделените ценности“ и (късно)Хабермасовата им апология получават множество критики в академичното пространство. Така например, Лакроа твърди, че дискурсът за ценностите не допринася за легитимирането на европейския проект, защото дефинирането на общосподелими ценности носи риска да подкопае уникалния нормативен потенциал на това политическо обединение, от което се очаква да организира специфични национални идентичности. Тя пита дали европейският политически съюз се нуждае действително от подкрепата на общи ценности или по-скоро от възприемането на група от принципи на справедливостта (Лакроа 2009, с. 142). Според нея съществува вътрешно противоречие между теоретичните работи и по-ранното изследване на Хабермас върху конституционния патриотизъм, които ясно принадлежат към либералната традиция и настояват за рационални и критични идентичности, и по-късните му текстове, посветени на европатриотизма, основан върху общи ценности.

Така, макар съвременният европейски дискурс за споделените ценности да е добре аргументиран в духа на собствено европейската интелектуална и философска традиция, претенцията за обективна валидност на европейските ценности среща опоненти от страна на определени малцинства вътре в нейните предели. Дори би могло да се предвиди, че има предпоставки тази тенденция да продължи и да се засили. Защото Европа на „деветте“ все още може да говори за европейско „единство“, което да съдържа универсалистки момент, но ще се изисква много политическа гъвкавост и диалог, за да бъде то примирявано с реалността на „многообразието“ или с други думи – с настояването за признаване на културните специфики на всички граждани и колективи, участващи в европейския проект на Европа на „двадесет и седемте“. В тази връзка от съществено значение ще бъде как общоевропейските ценности като фундамент на европейската идентичност ще се съвместят с друг един базисен принцип на ЕС, демонстриращ посоката, в която се търси възможността за колективна идентичност – а именно уважението на културното разнообразие.

Биха могли да бъдат приведени множество примери, онагледяващи маркираната потенция за конфликт. Такива са религиозните сблъсъци с официално възприетия морал на ЕС – протестите срещу забраната на религиозните символи във Франция, етнически и религиозни конфликти в Холандия (убийството на холандския режисьор Тео ван Гог). Илюстрации могат да се открият и от страна на християнския свят, който е един от първите фактори за зараждане на европейската идея. Такава е например особената позиция на една група страни-членки, оглавени от католическа Полша, спрямо абортите, която дава своя интерпретация на ценността, която стои зад „правото на живот“ и т.н.

Тереза Хармстоун изследва полската перспектива към въпроса за приложимостта на европейските ценности към източния (централноевропейски) манталитет (Хармстоун 2006, с. 122-123). Според нея през 70-те и 80-те години на XX век започва ерозирането на комунистическата ценностна система и заместването ѝ със западни ценности като демокрация и пазарна икономика. Новите ценности се възприемат предимно инструментално – като средство за достигане на определени цели, а едновременно с тях се запазват като част от манталитета някои от остатъчните ценности като егалитаризмът. Все пак тя приема възможността за бавна промяна на манталитета и възможност за пресечни точки между „източната“ и „западна“ опитност, определящи успешността на интериоризирането на европейските ценности.

Деланти предлага интересни възможности за промисляне на дилемата между, от една страна, дискурсивното оформяне на европейските ценности като универсални на основата на европейската култура и цивилизация и, от друга страна, принципа за уважение на (културното) многообразие. Следвайки теорията за етическия дискурс на Хабермас, разделяща нормите от ценностите, той определя културните стойности по-скоро като сепаративни за разлика от етическите принципи и нормите, които претендират да са универсализиращи. Оттук извежда, че културната стойност на европейската идея не може да има нормативен и универсален характер и в този смисъл не притежава свързваща сила (Деланти 2004).

Според Деланти самопостулирането на европейската идея в регулативна идея на универсални етически принципи, през които се оценява (или дефинира) неевропейският свят, става ключов момент за изграждането на идентичност. Така проектите за европейска идентичност не се търсят толкова по линия на културните стойности на Европа, колкото по линия на етическите параметри, които тя постулира в отличаването си от неевропейската другост. Според него по този начин културната идея за Европа, която има по-ограничен културен ресурс на значение, неправомерно е предявила претенции за всеобща етическа валидност. По този начин Европа се превръща в носител на универсалните цивилизационни ценности, докато културата, въплътена в националните истории, остава приоритет на релативизма на националната идентичност (Пак там).

Според редица изследователи на европейската идея като Бо Страт (2004), Деланти и др. културната идея за Европа от ранната модерност насетне (преди това тя се формулира посредством други дискурси – християнство и т.н.) започва да се използва от различни политически проекти по изграждане на идентичност, които посредством това целят легитимирането на определена власт. Легитимирането на политиката на държавата посредством идеята за Европа става като последната се превръща в институционализиран дискурс и придобива статус на нормативен стандарт на цивилизацията. Придаването на нормативни импликации за всеобщност обаче на една културна идея противоречи на нейната същност. Така Деланти аргументира неправомерността на използването на европейската идея за политически цели, а респективно и на смесването на политическите с културните измерения на европейската идентичност. Т.е. не би следвало европейските ценности да се интерпретират като веднъж дадени и абсолютни, доколкото те винаги ще представляват дадена субективна (дори когато е споделяна от европейското мнозинство) перспектива и по този начин ще придават на културните специфики морална и универсална значимост (задължителност). В този смисъл европейските ценности, около които Общността конструира своята идентичност, не следва да бъдат разбирани като причастни към или подгрупа на универсалните ценности, а като обект на непрестанно рационално договаряне между гражданите, страните-членки и европейските институции.

Но ако „силовото“ комуникиране на европейските ценности като обективни и задължителни е компрометирано, а десубстанциализирането им ги превръща в контекстуални и потенциално заредени с конфликтност понятия, как могат да бъдат обединени субекти или цели културни традиции, носители на понякога противоречиви ценности в Европа?

Според американския психолог Маршал Розенберг „срещата“ на нивото на нуждите спомага за реализиране на автентичен диалог и би могла да доведе до по-висока степен на разбирателство дори между противоречащи една на друга културни парадигми. Бидейки ученик на Карл Роджърс, чиито сфери на интереси включват междукултурния диалог и разрешаването на конфликти, Розенбърг обвързва човешките потребности с възможността за конструктивен диалог и като цяло добронамерено, мирно общуване.

Ясното и откровено изразяване на човешките нужди стои в основата на разработения от него метод на ненасилствената комуникация (ННК), който се използва активно през последните десетилетия при разрешаване на конфликти в различни военни или следвоенни зони – страните от бивша Югославия, Украйна, Израел, Палестина, Нигерия, Руанда, Сиера Леоне и др. Четирите компонента от модела на ННК са 1. наблюдение – „Неутрално описание на събитията, които наблюдаваме и които имат влияние върху нашето благосъстояние“, 2. чувствата, “които изпитваме във връзка с нещата, които наблюдаваме“, 3. нуждата, която е свързана с и поражда тези чувства. С четвъртия компонент – молбата – изказваме онова, което искаме от другия, което би обогатило живота ни и би го направил по-приятен и красив (Розенберг, 2019).

При създаването на метода на ненасилствената комуникация (ННК) Розенбърг подобно на американския психиатър У. Гласър (William Glasser) и Е. Маслоу приема, че съществуват универсални човешки потребности. Той обаче надгражда както теорията на избора (Choice theory) на Гласър, според която основните човешки нужди са пет – оцеляване, принадлежност, свобода, власт и забавление (Гласър, 2001), така и добилата широка известност пирамида на потребностите на Маслоу. Следва да се отбележи, че за разлика от Теорията за йерархия на потребностите на Маслоу, Розенберг не квалифицира категориите на потребностите като по-високостоящи или по-нискостоящи по принцип. Според разработената от него ННК човешките нужди са по-контекстуално повлияни и могат да менят приоритетното си значение за човека, който ги изпитва, като в една ситуация нуждата от Духовно свързване (красота, хармония, вдъхновение, порядък, мир), може да бъде доминантна, а в друга – дадена физическата нужда (въздух, вода, храна, движение, почивка, подслон, защита от вируси, сексуално изразяване, докосване, защита от животозастрашаващи форми на живот).

Според класификацията на Розенберг някои от основните човешки нужди са: Автономност (свобода да избираме своите собствени мечти, цели и ценности и начина, по който да ги осъществим), Взаимосвързаност (приемане, одобрение, близост, принос към обогатяването на живота), Емоционална сигурност (емпатия, честност, любов, спокойствие, уважение, доверие, яснота, разбиране, топлина), Духовно свързване, Цялостност (автентичност, творчество, смисъл), Празнуване (празнуване на живота и на сбъднатите мечти и празнуване на загубите — на близки, на мечти и т.н. (скърбене), Игра (забавление, смях, радост), Физически нужди.

Разбирането на Розенберг за универсалния характер на човешките потребности и ролята им при преодоляване на културни различия е важно за настоящото изследване, тъй като би могло да осигури основа за среща в европейското пространство. Според него на нивото на универсалните нужди, които всички хора, независимо от възраст, социално положение или културна принадлежност, споделят, обичайно нямаме конфликти. Чрез споделяне на общите си потребности ние сме способни да видим в другия човешкото същество и да разберем неговата дълбинна мотивация за дадено действие. Колизии обаче могат да се появят, когато използваме различни стратегии, за да посрещнем своите нужди (Розенберг, 2019).

От значение е да се отбележи, че самият Розенберг не прави разграничение между ценности и нужди. Такава граница между двете понятия обаче се прокарва от част от неговите последователи, практикуващи ННК. Неговата ученичка от Швейцария Райхлер (Laurence Reichler) прилага методът на ННК, докато работи в Международен младежки център Брегенц, Австрия. Тогава тя забелязва, че едно от понятията – „чест“, което е в списъка на потребностите на Розенберг, поражда много спорове и конфликти сред младежи с различна културна принадлежност (австрийска, швейцарска и турска). Това поражда недоумение у нея, тъй като според теорията на Розенберг нуждите са универсални и, ако общуват на това ниво, между хората би следвало да съществува съгласие. За да разреши дилемата – дали предпоставките на ННК са погрешни, или честта не може да бъде дефинирана като нужда, Райхлер се обръща към теоретичните постановки на Вернер Обрехт (Werner Obrecht) швейцарски професор по социални науки, който обосновава различието между нужди и ценности. Към настоящия момент такова разграничение се прилага в немско и френскоговорящите общности, практикуващи ННК, като Розенберг е бил информиран и приема това им решение. Преди години се поражда дискусия по темата и в англоговорещите общности като тогава някои от членовете дефинират като вътрешноприсъщи нуждите (intrinsic needs), които не включват в своето понятие ценностите, а външни нужди (extrinsic needs) – когато реферираме заедно ценностите и нуждите.[2]

В контекста на Европейския съюз (ЕС), където се търси баланс между специфичните култури на отделните страни-членки, отделянето на потребностите на европейските граждани от европейските ценности е важно, тъй като ценностите биха могли да имат както инклузивен, така и ексклузивен характер и в това си качество не предлагат достатъчно надежден фундамент за диалог. Например, традиционна семейна ценност като брака между мъж и жена изключва от дефиницията си други големи групи от хора и поражда напрежение и разделение в обществото. Ако обаче потърсим базисните нужди, които стоят зад тази ценност – нужда от близост, от връзка, от сигурност, от принадлежност, от любов и приемане и т.н. – това вече е основа, на която хора с различна сексуална ориентация могат да се срещнат и се договарят за общи стратегии (или политики), с които да посрещнат нуждите си по удовлетворителен за всички страни начин.

Интересен пример за добра практика в това отношение са гражданските асамблеи (събрания), които се оказват особено ефективен начин за помиряване на обществени поляризации и за достигане до общо решение или поне на осъзнаване на нуждите на различните от нас. Първото такова гражданско събрание се провежда в Канада през 2004 г., като от тогава моделът се използва в Полша, Южна Австралия, Франция, а в Мадрид и немскоговорящата област на Белгия асамблеите са постоянен елемент от демократичните им системи и обхващат широк кръг от проблеми, които изискват обществена консолидация – използване на ядрена сила, екология и климатични промени, демографски въпроси др.

От 2012 г. в Ирландия се провеждат редица Граждански асамблеи, като едни от най-успешните стават катализатор за революционни промени по отношение на легализирането на абортите и еднополовите бракове в тази традиционно консервативна католическа страна. Събранията са свиквани от парламента и по правило в тях участват 66 (по-късно броят им се увеличава на 99) избрани на случаен принцип граждани с различна етническа, религиозна и сексуална принадлежност, от различни възрастови групи и социални слоеве, които дебатират няколко поредни уикенда по различни теми, включително горе-споменатите за легализирането на абортите и еднополовите бракове. По време на срещите си те споделят както своите впечатления, рефлектиращи разнообразните им житейски перспективи, така и изслушват лични истории на засегнати лица по темите и експерти от различни области. Много от тези представяния се излъчват онлайн, а писмените свидетелства се правят публично достъпни за широката общественост (Wethrerall, 2023). Събранието, посветено на еднополовите бракове, излиза с доклад, подкрепящ легализацията им, и изненадващо на последвалия референдум през 2015 г. 2/3 от гласоподавателите подкрепят предложените законодателни промени, като с това Ирландия става първата държава в света, легализирала еднополовите бракове посредством референдум (за сравнение на референдум, предхождащ асамблеята едва 23 процента от населението гласува за легализацията).

Това илюстрира как, когато на граждани с диаметрално противоположни ценности, се създадат условия да споделят едни с други своите нужди и опитност, те са способни да преодолеят първоначалните вражески представи един за друг, и да се консолидират около обща стратегия за посрещане на потребностите си, включително и на малцинствени групи в обществото. По подобен начин, освен на индивидуално и междуличностно ниво, ННК е ресурс за трансформации и в колективните системи, като ни дава инструменти за реализацията на социални, структурни и социални промени изпод „булото на незнанието“ (Ролс, 1998) – зачитайки нуждите на най-маргинализираните хора и общности, включително и на живите същества и околната среда, които не могат да изразят своя глас.[3]

Прилагането на Розенберговия метод за ненасилствено общуване в подобни граждански асамблеи вероятно би могъл да удовлетвори и разбирането на ранния Хабермас за това, че дискурс може да има само там, където се проверяват твърдения, подлежащи на обективно (т.е. не-ценностно) разглеждане, при условие че след дълъг и открит процес на комуникация, в крайна сметка се стигне до съгласие (т.е., става ясно, че дадена норма е валидна, или пък не е валидна). Доколкото първият елемент на ННК модела включва обективно наблюдение, а третият му компонент е изразяване и свързване на нивото на общовалидни и универсални за събеседниците ценности, прилагането му в такъв тип граждански съвещания, може да бъде интерпретирано като форма на дискурсивна демокрация, която компенсира някои дефицити на съвременната представителна демокрация. В тази посока са и разсъжденията на Давид ван Рейбрук, който в книгата си „Против изборите. В защита на демокрацията“ призовава за демократична иновация, която цели да насърчи гражданското участие при взимане на решения (Рейбрук, 2020).

Всяко насилие, дори имплицитно вложеното в дадена идея и имплементирането й властово чрез официални политически дискурси поражда явна или скрита съпротива и в крайна сметка продуцира нестабилност. Срещата на европейските граждани на нивото на нуждите – разпознаването, приемането им и солидаризирането около тях предпоставя изграждането на по-устойчива общностна идентичност, принципи и ценности, които са създадени в съ-участие и съ-причастност. Европейската интеграция посредством ННК е свързана с приближаването ни по-близо до едно по-емпатично и хармонично (европейско) общество, в което нуждите на всички имат значение. От европейска перспектива, прилагането на метода на ННК осигурява и такъв тип качествено свързване със себе и с другия, такъв нов тип комуникация, която би удовлетворила опитите на ЕС за демократично включване на неговите граждани при дефиниране на проблемни области и вземане на решения, както и преодоляването на дефицита на легитимност в ЕС.

Това терминологично разграничение между партикуларните ценности и универсалните нужди може да бъде приложено и по отношение на дискурса за европейските ценности като се потърсят нуждите на европейските граждани, които биха могли да стоят зад ценности като демокрация, върховенство на закона и т.н., и по този начин се предложи алтернатива на досегашната европейска реторика, която да разполага с по-голям обединителен ресурс. И макар през метода на ненасилственото общуване нуждите да се интерпретират на универсално, а не просто на наднационално равнище, то фокусът върху нуждите на европейските граждани е смислен, тъй като насочва и към съответните специфични за европейската ситуация стратегии и политики за постигането им. И нека не забравяме, че самият ЕС, както и европейските ценности са също вид стратегии за посрещане на определени универсални човешки нужди на хората, принадлежащи към едно общо културно, географско и икономическо пространство.

БЕЛЕЖКИ

[1] Превод мой, Л.С.

[2] Информацията за разграничението между ценности и потребности, наложено от практиката на ННК, беше предоставена от д-р Ирмтрауд Каушат по време на семинар Transforming Enemy Images and Listening to my Inner Team, проведен през 2023 г. в София.

[3] За повече информация по темата за устойчивостта, разбирана като баланс между потребностите на човека и грижата за околната среда виж Станчева, 2023 и Алексова, 2011.

ЛИТЕРАТУРА

Алексова, Д. (2011). Отговорният и солидарен туризъм–път към Човека и съприкосновението с него, С., НБУ.

Гласър, У. (2001). Теория на избора: Нова психология на личната свобода. С., Кръгозор.

Деланти, Д. (2004). Изобретявайки Европа: Идея, идентичност, реалност. С., Балкани.

Договор от Лисабон (2007). Договор от Лисабон за изменение на договора за Европейския съюз и на Договора за създаване на Европейската общност (2007/C 306/01). Официален вестник на Европейския съюз, 2007 <http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:C:2007:306:0010:0041:BG:PDF&gt; (06.06.2024).

Рейбрук, Д. ван. (2020). Против изборите. В защита на демокрацията. С., Ciela.

Рен, О. (2005). Ценностите определят Европа, а не границите. In: Омда, 04.01.2005 <http://www.omda.bg/public/bulg/news/evropa/Ras6iryavaneto.htm&gt; (06.06.2024).

Розенберг, М. (2019). Общуване без агресия, С., Кръгозор.

Ролс, Дж. (1998). Теория на справедливостта. С., С.А.

Станчева, Ат. (2023). Пътища към устойчивостта. Нови културни перспективи във взаимодействието човек – околна среда през призмата на две природозащитни движения в България, С., Ерове.

Habermas, J, Derrida, J. (2005). Feb. 15, or, what binds europeans together: Plea for a common foreign policy, beginning in core Europe. In: Old Europe, New Europe, Core Europe: Transatlantic Relations After The Iraq War. D. Levy, M. Pensky, J. Torpey (eds). London, New York: Verso.

Habermas, J. (1984). The Theory Of Communicative Action. Vol. I. Boston: Beacon Press.

Harmstone, T. (2006). Dynamics of Transition. In: New Europe. The Impact of the First Decade. Warsaw: Collegium Civitas Press.

Lacroix, J. (2009). Does Europe Need Common Values?: Habermas vs Habermas. In: European Journal of Political Theory, 2009, № 8.

Strath, B. (2004). Europe and the Other and Europe as the Other. Brussels: PIE Lang.

Wetherall-Grujić, G. (2023). Citizens’ Assemblies: Not Made to Legislate?. In: Democracy and Technologies, URL: https://democracy-technologies.org/participation/citizens-assemblies-not-made-to-legislate/.