Информацията и нейната роля за общественото мнение в извънредно положение – Светлана Александрова

Сп. „Етически изследвания“, бр. 5, кн. 1/2020

ИНФОРМАЦИЯТА И НЕЙНАТА РОЛЯ ЗА ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ В ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ

СВЕТЛАНА АЛЕКСАНДРОВА

Институт по философия и социология, БАН

svetlanalex41@gmail.com

THE INFORMATION AND ITS ROLE IN PUBLIC OPINION IN A STATE OF EMERGENCY

SVETLANA ALEXANDROVA

Institute of Philosophy and Sociology, BAS

Abstract

The article deals with a complicated process of forming public opinion and the role of media and politicians. In the conditions related to the state of emergency the meaning of information we receive with the official messages increases even more.

Key words: information, media, political elits, public opinion, state of emergency

Всяко мнение е основано на получена информация – в настоящето, като съобщение, предмет на комуникационен процес или в миналото, като минал опит, който прехвърля смисловото си значение в настоящия момент. Нагласите се формират в комуникационен процес, при който интерпретираме информацията спрямо предварителната ни представа, основана на знания и морални ориентири за обкръжаващата ни среда. Така общественото мнение е зависимо както от достъпната информация, така и от елементите на комуникационния процес, чийто резултат е то. Различните употреби на информацията допринасят за утвърждаването или за разрушаването на общите етически норми в обществото. Интерпретирането на нова ситуация и свързаната с нея информация е повлияна от действащите социални ценности, но едновременно с това всяка нова ситуация има потенциал, чрез характера на комуникационния процес, да въздейства върху ценностния порядък в обществото, да регулира общественото поведение в споделени нравствени категории.

В условия на извънредно положение [1] достоверната и непротиворечаща информация изгражда обществено доверие и улеснява спазването на социалния ред. Липсата на яснота и прозрачност създава хаос и недоверие в обществото. Фактори, които разклащат общественото доверие са непоследователността, непрозрачността и допускането на дезинформация и противоречие на официално ниво, както в разпространяваните публични мнения, така и в тяхното несъответствие с поведението на публични лица.

Уилбър Шрам определя комуникацията като „обменяне на ориентация към дадена група информационни знаци“, като информацията в този смисъл не се ограничава до новини или факти, а включва мнения, съвети, убеждения и дори какъвто и да е невербален знак, накратко „всяко съдържание, което намалява несигурността или броя на алтернативните възможности в дадена ситуация.“ (Шрам, 1992: 30) Като изследва характера на комуникационните ефекти, Доналд Робъртс доразвива определението на Шрам и дефинира информацията като “всякакво съдържание, което помага някому да структурира или организира онези аспекти на обкръжаващата го среда, които са сходни със ситуацията, в която той трябва да действа.“ (Робъртс, 1992: 86) Всяка нова информация добавя яснота в обкръжаващата ни среда и произвежда ефект върху субективната ни реалност. Тя води или до преработване на представата ни за нея или до нейното подкрепяне и валидиране. В този смисъл комуникацията е стимул, цели да активира, да предизвика отговор, поведение или ефект, но в същността си „ефектите не произлизат от самото съобщение, а от това как това съобщение бива интерпретирано“. (Робъртс, 1992: 93)

Комуникациите предизвикват процеса по формиране на обществено мнение, но дали и в каква посока то ще се прояви зависи от посоката на интерпретация на проблема: интересите, овластени през комуникациите водят интерпретацията на проблема в определена посока. Еднакво възприятие можем да очакваме само когато опитът е приблизително еднакъв. В действителност интерпретацията зависи от променливи, които се отнасят до специфичните условия, в които се намира индивидуалният реципиент – личностни (образование, доход, които определят нуждите и мотивите му) и социални взаимоотношения (референтната група, социалната и културна среда, ценности, жизнен опит). Така разпространяваната информация от активиращите общественото мнение фактори, като политическите елити и медиите има за цел да структурира определена реалност, която обаче бива преработена от личностните и социални фактори, от които зависи начинът, по който бива интерпретирано посланието от всеки отделен индивид. Ефектите, които оказва информацията не са преки, а вторични, повлияни от предварителната нагласа, от изградения вече образ на аспектите от обкръжаващата среда и нейните правила. „Комуникациите не посредничат пряко за открито поведение. По-скоро те влияят върху начина, по който реципиентът организира своя образ за обкръжението си и тази организация влияе на начина, по който той се държи.“ (Робъртс, 1992: 95) Още повече, информацията в комуникационния процес може да бъде пренебрегната, изобщо да не бъде разбрана или възприета, като подкрепа на предварителните нагласи, дори целта й да е противоположна, предвид предпоставката, че сме склонни да обръщаме внимание на нещата, подкрепящи представите ни, а не на тези, които са непознати или им противоречат. (Робъртс, 1992)

Промяна на предварителната нагласа и в поведението е възможна, според Робъртс, ако представата бъде предефинирана, преоценена на базата на нова, различна информация. Въздействието на информацията има три възможни вида ефект, които упражнява върху субективната реалност на реципиента: 1) добавяне – чрез нова информация картината ни за реалността може да бъде разширена; 2) реорганизиране – чрез нова информация представата ни за реалността може да бъде променена, да бъдат създадени нови връзки и нови значения с различна степен на последствия за субективната ни реалност, в зависимост от тежестта на аспекта в нея; 3) доизясняване – чрез нова информация добиваме по-висока степен на яснота, сигурност и определеност по даден проблем. За да осъществи комуникационен ефект, новата информация трябва да намери своята определеност и значимост в установената, организирана реалност на индивида. Всеки от тези ефекти, както и дали те ще се осъществят зависи от позицията, от която участваме в комуникационния процес, от завареното състояние, от „предварителното организиране на обкръжаващата среда“, от нагласите, от които изхождаме и които определят приноса ни в комуникационния процес. Поради това индивидуалните характеристики – нужди, норми, убеждения и очаквания са определящи при интерпретацията. (Шрам, 1992; Робъртс, 1992)

От своя страна преработването на нова информация в комуникационния процес също варира в зависимост от това дали отговаря на нашата ценностна система. Съобщенията могат да бъдат асимилирани, но и дискредитирани или изопачени, за да подкрепят убежденията ни. Ценностната система на индивида има определящ ефект при формирането на мнението му, а ценностните измерения са и най-трудно податливи на промяна. Склонни сме да приемаме нова информация, когато тя има полза по отношение на нашите нужди и цели, а осмислянето на новата информация се осъществява в най-голяма степен в периоди на несигурност, когато се опитваме да прекроим нашите представи в съответствие с нова и непозната реалност. (Робъртс, 1992)

Многобройните променливи, свързани с детайлите на ситуацията и с приноса на индивидуалните характеристики влияят върху формирането на мнение, както и върху реализирането му като поведение, като си взаимодействат по сложен и комплексен начин: „никакво съобщение, никаква и най-малка информация не упражнява влиянието си във вакуум. Когато говорим за комуникационни ефекти на някакво видимо, поведенческо ниво, ние трябва да помним, че всяка дадена комуникация помага за ефектите, в зависимост от това как тя взаимодейства с друга информация, криеща се в самата ситуация и с това, което реципиентът внася в съобщението. Рядко, почти никога, само съобщението е единствената причина за ефекта.“ (Робъртс, 1992: 107)

Описаните от Доналд Робъртс важни елементи от процеса на формиране на индивидуално мнение се съотнасят към формирането на обществено мнение поради факта, че ценностите и убежденията обикновено са приблизително общи и еднакви за дадено общество. Социалният ред се основава както на общите закони, така и на споделените етични норми. Тяхната колективност функционира, предпоставя и позволява самото съществуване на общество и даден социален ред с присъщите му принципи и права, усвоявани в хода на социализация на индивида. Следвайки социалния ред, нашата организация на действителността ще се припокрива в повечето аспекти от нея, а индивидуалността ни ще се проявява в нюансирането й. Множествеността и колективността, сходна обществена реакция към дадена нова информация е налице дори причините и мотивите тя да е значима за мнозинството да са различни, според различните нужди. А несигурни социални условия, протичащ процес на преход и промяна улеснява осмислянето на нова информация, доколкото такъв процес концентрира вниманието на повечето хора. По тази причина достоверната, съответстваща информация и официалните послания имат своето пряко влияние върху общественото поведение и нагласи, които се формират в кризисната ситуация на пандемия и извънредно положение в България. Не само съобщенията, но и съпътстващите ги сигнали, които управляващите изпращат до обществото с помощта на медиите, въздействат върху обществената реакция. В този смисъл те имат и възпитателна функция. Ясни и целенасочени информационни сигнали могат да провокират взаимна отговорност и уважение в обществото, да създадат стабилност и сигурност, основана на споделени ценности, които осмислят обществените действия и поведение. И обратно, несъответстващи си сигнали, явни противоречия между изказвания и действия могат да размият ориентирите затова кое е правилно, да подкопаят моралните граници в обществото, да увеличат недоверието и да редуцират съобразяването с общите социално етически норми.

Категоричен фактор при формирането на общественото мнение са управляващите и медиите. Този факт произтича от осигурените им позиции в комуникационния процес и възможността да комуникират своите послания до голяма част от населението. Ако първите използват каналите за масова комуникация, за да комуникират своите послания с обществото, то вторите са посредник, медиатор в комуникационния процес между управляващи и управлявани. Нещо повече, както Денис Маккуейл подчертава: „Колкото и независима и устойчива да е публиката, колкото и съдържанието в маскомуникацията да е филтрирано през институционални и междуличностни канали, с течение на времето основните комуникативни ефекти от масмедиите ще бъдат в полза на преобладаващите социални ценности и интереси на имащите власт групи.“ (Маккуейл, 1992: 141) Авторът отбелязва, че когато процесът на комуникация е вертикален не само посоката на посланията е отгоре надолу, но като тенденция имащите социална власт инициират повече комуникация, отколкото получават. (Маккуейл, 1992)

Доналд Робъртс изтъква, че за разлика от междуличностната комуникация, масовата има значително по-ограничени ефекти върху формирането на мнение поради самия й характер и въпреки широката употреба на средствата за масова комуникация. Тяхното значение авторът открива в дълготрайния им ефект върху начина, по който си представяме заобикалящата ни среда и изграждаме представите си за нови аспекти от нея, както и за такива, които са отдалечени от прекия ни контрол или възможност за опознаване. В същото време непосредствените ефекти, като директно убеждение и промяна в мисленето, заложени в хиподермичния модел [2] на комуникациите, са редуцирани от редица специфични за самата масова комуникация характеристики. Такива са насочеността на съобщенията им към масова публика, която в същността си е разнородна, но е невъзможно да получи необходимите за убеждение отделни конкретика и внимание към членовете й. Липсващата или трудно осъществима обратна връзка в този тип комуникация на практика прекъсва комуникацията, прави я еднопосочна и не води до по-голяма сигурност, когато трябва да вземем решение. Ситуацията на масовата комуникация изключва социалните норми, обществените конвенции, към които често дори несъзнателно се придържаме и така влияят на поведението ни. Доверието на публиката към съобщенията на масовите комуникации не е безрезервно, а и твърденията им често си противоречат с оглед принципа за представяне на всички гледни точки, характерен за масовите комуникации в демократичните общества. Техният ефект е по–непосредствен, когато възпроизвеждат статуквото и много по-опосредстван, когато опитват да налагат промяна в установени мнения, убеждения и ценности. Влиянието им е силно при формирането на мнения и убеждения в нови, непознати ситуации, поради което тяхното въздействие е значимо в дългосрочен план, чрез организирането на нови аспекти от субективната ни реалност, които с помощта на масовите комуникации може да се отнасят за събития, които не са част от прекия ни жизнен опит и нужди – разширяват картината ни за света и я структурират по определен начин, без самите ние да имаме възможност в повечето случаи да добием опит от първо лице. „С други думи, тъй като масовите средства могат и наистина доставят големи количества информация за света, която иначе никога пряко не бихме могли да научим, масовите комуникации успешно допълват нашия образ за действителността и влияят силно върху начина, по който структурираме част от обкръжението, за което имаме малка възможност да получим познание от първа ръка.“ (Робъртс, 1992: 110)

Така реалното влияние на масовата комуникация се осъществява чрез възможността за конкретно въздействие в следните посоки, отразяващи се както на индивида, така и на обществото: 1) насочване на вниманието ни в определена посока; 2) структурирането на дневен ред, който се предполага, че е значим за обществото; 3) включване на определени теми, проблеми, организации и индивиди, носители на интереси в значимите обществени събития и изключване на други, по преценка на информационните средства и съобразно политиката и принадлежността им; 4) създаване на непълна или изкривена представа, чрез предлагане на стереотипна или пристрастна информация. (Робъртс, 1992) Поради престижа, който осигуряват с вниманието си към дадено събитие, институция или индивид, самите средства се превръщат в обект на желание за контрол. В този смисъл те могат да представят „изкривена, стереотипна или пристрастна картина на някоя част от обкръжението и дотолкова, доколкото даден реципиент не е в състояние да провери точността на тази картина, като я сравни с някакъв стандарт, не идващ от масовите средства, то тогава съществува вероятността образът, който той структурира на базата на тази информация, да бъде изкривен, стереотипен или пристрастен.“ (Робъртс, 1992: 112)

Рамката и отношението към събитията, което обществото придобива е в огромната си част комуникирано и от управляващата класа, която по силата на своето социално положение разполага и с механизми за контрол (от пълен монопол в тоталитарните общества до по-прикрити практики, като финансиране или лобиране в демократичните общества) над медиите и съдържанието, което те произвеждат. Обединяването на медии и управляващи характеризира тоталитарните общества, докато позицията на медиите като коректив на управлението е характеристика на демократичните общества. В действителност дори и демократичните системи допускат медиите да бъдат използвани, за да формират общественото мнение в полза на управляващите. По този начин те не служат на обществото, а създават реалност изтъкана от дневния ред на политическите елити, послания, които политиците искат да прокарат като обществено значими. Показател за намесата в медийната свобода и възможността на медиите да са коректив е дейността на неправителствената организация „Репортери без граници“ (www.rsf.org), която работи в защита на независимостта на информацията и медиите срещу политическата власт, но също и срещу икономическата сила, конфликта на интереси и натиска от всякакъв вид. Организацията полага усилия за подобряване на националните законодателни рамки чрез точни правни препоръки и за засилване на международните стандарти, гарантиращи свободата и независимостта на информацията в политически, икономически, религиозен аспект. С тази цел организацията ежегодно провежда световна класация за медийна свобода, отчитайки различни форми на цензура [3]. Обратната монета по отношение на ограниченията в достъпността на достоверна информация засяга проблема с фалшивите новини, като продукт на негативните аспекти от свободния изказ в условията на демокрация [4]

Въпросите за дезинформацията, достоверността и точността на медиите не са специфичен за България проблем, но характерното за българската медийна среда размиване на границите, сливане и неустановеност на влияние на властови и икономически структури има своите отражения върху масовите медии, които в преобладаващата си част предават безкритично посланията на властта, оформяйки представата на значителна част от населението. „Мониторинг на медийния плурализъм 2017: България“ отбелязва, че медийният пазар у нас е разнообразен, но не и независим от политически и икономически влияния и една от причините е, че макар правната рамка да задава необходимите стандарти, те често не се прилагат ефективно в практиката. Висок риск за медийния плурализъм, авторите отчитат както в индикаторите, които се отнасят към тематичната област „Пазарен плурализъм“, така и в тези, които измерват „Политическа независимост“. Изявени ограничения и пред обществените медии, и пред частните насочват към съмнения в тяхната коректност спрямо обществения интерес и се изразяват във високи показатели, без перспектива за устойчиви решения на проблематичността им: висок риск по отношение на политическата независимост на медиите (75%); държавното регулиране на ресурси и подкрепа за медийния сектор (97%); независимост на управлението и финасирането на обществените медии (67%); концентрация на собствеността на медиите (96%); търговско влияние и влияние на собствениците върху редакционното съдържание (92%); крос-медийна концентрация на собствеността и прилагане на принципите на конкуренцията (88%) [5]. Проблематичността на липсата на политическа и финансова независимост на голяма част от обществените и частни медии у нас се откроява още повече в условията на извънредно положение, когато интересът към представяното съдържание и послания нараства, а влиянието му върху оформянето на социалните представи се повишава.

За силата на политическите елити и медиите да изграждат общи представи говорят наблюденията върху актуалния пример с обществената реакция към разпространението на COVID-19. Едни от първите данни са налични в изследване Национална пандемична аларма на Европейските национални панели [6] за периодично проучване на нагласите на населението на възраст над 15 години, свързани с пандемията от коронавирус. Изследването показва сравнителни данни от пет европейски страни – Чехия, Словакия, Полша, Унгария, България и проследява общественото състояние в пет показателя: Индекс „паника” – степента на страх, която хората чувстват в момента, както и в обкръжението им; Индекс на доверие в държавния апарат – колко е високо доверието в държавните представители и институциите; Индекс на песимизма – каква е нагласата на хората спрямо развитието на пандемията и нейните последствия; Индекс на въздействието – какъв е реалният ефект от ситуацията върху населението и Индекс на личния опит със заболяването, който измерва какъв е личният опит на хората със заболяването в обкръжението им. В данните от 18 март 2020 г. може да се проследи съотношението между страха на хората за тях самите и за хората около тях (Panic Index) и личния им, реален опит в тяхното обкръжение с болестта (Personal Experience). Прави впечатление огромната разлика между индекса, отчитащ паниката сред населението и реалната среща с вируса и в петте изследвани страни – най-високите резултати надхвърлят 75% страх от вируса (76,8 % за Словакия), докато личният опит не превишава 3,5 % (3,4 за Чехия). За България данните са съответно 66,4% – индекс „паника“ и 0,6% – индекс на личния опит със заболяването. Реално тези показатели предоставят възможност да се проследи огромната сила на внушение, което могат да създадат медийните излъчвания и пропагандни послания, при това за много кратък период от време. Реалните мерки за защита (социална дистанция, социална изолация и карантина), както и извънредното положение, въведено в много страни съдействат допълнително именно за изграждането на представа в населението за невидим враг, с когото никой не знае как да се справи [7]. Това е и причината за такива високи показатели на паника сред хората при реалния им, минимален досег с болестта. Още повече, последващи изследвания на ситуацията показват високо доверие във властите и взиманите от тях мерки, но и високи нива на страх и тревожност, въпреки одобрението към това, което се прави за защита от вируса. Изследване на Галъп Интернешънъл към 24 април 2020 г. показва 93% одобрение на българското общество за действията на властта [8]. Въпреки тази положителна обща оценка, висока и много висока тревожност характеризира над 80% от хората в България и начина, по който те интерпретират на индивидуално ниво опасността от заразата.

В представителните демокрации от управляващите се очаква да взимат решения, основани на експертни познания. Изходните позиции на тези схващания са, че обикновените хора не разполагат нито с време, нито със знания, за да участват в решенията за публичните дела. Доколкото демократичните практики изискват участието на народа, то се осъществява чрез избор на отделни представители или партии, носители на народната воля. Гласуваното им по този начин доверие е предпоставка за легитимността на решенията им, дори когато те частично или изобщо не съвпадат с общественото мнение. В статията „Демокрация и обществено мнение“ Даниел Смилов отбелязва високия спад в доверието към институциите на представителната демокрация. Търсенето на решение при липса на авторитет в съвременната ситуация се намира във възхода на популистките стратегии, който се характеризира с отказ от образоващата функция на елита, от отговорност и експертиза на политическо ниво и приемане ролята на изпълнител, на посредник между общественото мнение и автоматичното му превръщане в политическо действие. „Популистката партия има наглед парадоксална стратегия – тя съзнателно се отказва от своя авторитет и „признава“ пред електората, че на политиците и представителството не може да се има вяра по принцип (доколкото те са „елит“). Популистката партия изоставя амбицията да налага своя „идеология“ на електората и обещава да следва неговото мнение – каквото и да е то.“ (Смилов, 2019) От това страда не само доброто управление и демокрация, както изтъква Даниел Смилов, но и общественият консенсус. На практика следвайки популистки нагласи, политиците са и фактор за формиране на обществено мнение, на което в последствие се позовават в решенията си. Ръководенето от моментните обществени настроения и нагласи води до разрушаване на обществения консенсус в замяна на конфликтно представяне на различни гледни точки, чието налагане е продукт не на обмислена и компетентна експертна оценка, а на по-силен глас и на повече медиен шум. Разрушаването на обществения консенсус се отразява в липсата на доверие, което от своя страна подкопава съществуването на колективни ценности и улеснява фрагментирането на обществото. Разпадът на общите етични норми в българското общество се проявява като в липсата на общи цели, така и в липсата на чувство за лична отговорност пред обществото [9].

Официалното послание в тежката и непредвидима криза, която предизвиква пандемията от COVID-19 е, че поради липсата на адекватни ресурси за лечение и овладяване на болестта, единственият начин за справяне със ситуацията е строга социална изолация и дистанция, ако се налага пребиваване в социална среда. Цената е икономически, здравен, социален и културен колапс, чието отражение ще се прояви във всички обществени структури, в зависимост от продължителността на извънредното положение. Предаването на конкретни, ясни и съответстващи си послания има потенциал да оформи широк обществен консенсус и тяхното валидизиране в социалното поведение. Предвид гореописания труден процес на убеждаване и повлияване на обществените нагласи, от медии и управляващи, като фактор за формиране на общественото мнение се изисква синхрон в комуникирането на официални послания в условия на извънредно положение, който обаче се оказва проблематичен – много от официалните послания са предмет на оспорване от самите управляващи, което води до объркване и още по-голяма несигурност в хората, по отношение на структурирането на определена реалност и обществена реакция. Влиянието на изградения образ за аспектите от обкръжаващата ни среда и нейните правила, водят до паническа реакция, до това всяко ограничение да реализира стълпотворение [10], вместо до яснота и дисциплина, които да тушират проявленията на масова психоза. За да бъдат правилно интерпретирани официалните послания е необходимо да се характеризират със стабилност и устойчивост в комуникационния процес, а конкретните и ясни ограничения и правила да проличават на първо място в примера на управляващите [11].

Доклад на Институт „Отворено общество“ „Демокрация и гражданско участие. Обществените нагласи към демокрацията, върховенството на правото и основните права на човека през 2018 година“ показва ниската степен на доверие в законността в страната. Според данните от проведеното национално представително проучване само 8% подкрепят твърдението, че законите се прилагат еднакво за всички и само 26% са съгласни, че управляващите действат в рамките на закона [12]. По примера на установените обществени нагласи, че законите в страната не се спазват стриктно както от политическите елити, така и от обществото, имаме и мерки в извънредно положение, които не се спазват чак толкова стриктно нито от официалните лица, нито от населението.

Управляващите използват медиите за изграждане на положителна нагласа към властта, за изграждане на доверие в общественото мнение за дейността им. Доверието осигурява легитимност за управлението в условията на демокрация, а още по-необходимо е то в условията на извънредно положение, по презумпция създаващо условия за повишени нива на несигурност в обществото. Изправени пред неяснотата на утрешния ден, мнозина (71,5%) са уверени, че ще „има видими последици в политически и управленски аспект (персонални, управленски политики, партийни трансформации)“ [13]. Остава въпросът дали процесът на пресяване на ценности в българското общество, породен от пандемията и извънредното положение ще касае и по-високи обществени изисквания за респект към позицията, която заемат управляващите, тяхната етика и действителна отговорност пред обществото.

БЕЛЕЖКИ

[1] С решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. в България е обявено извънредно положение поради разрастващата се пандемия от COVID-19 с първоначален срок на действие до 13 април 2020 г.

[2] През 20-те – 40-те години на 20 век научните търсения са ориентирани от т. нар. хиподермичен модел на комуникацията, при който масовите комуникационни средства са смятани за оказващи огромно въздействие върху хората, оприличавано на магически куршум, който е способен автоматично да контролира и променя една пасивна и беззащитна публика (Шрам, 1992).

[3] Според класацията, която измерва медийното състояние и свобода в 180 държави, България е последна в ЕС и на 111 място за 2020 г.; От: https://rsf.org/fr/classement (Посетен на 29.04.2020).

[4] В приетия с въвеждането на извънредното положение в България Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. (обнародван в ДВ, бр. 28 от 24.3.2020 г., изм. ДВ, бр. 34 от 9.04.2020 г., доп. ДВ, бр. 38 от 24.04.2020 г.) първоначално се предвижда наказание за предаване на „невярна информация за разпространяването на заразна болест“, като този текст отпада след вето на Президента, който преценява формулировката като заплашваща основните права на гражданите, свободата на изразяване и разпространение на информация. От: https://www.president.bg/cat47/Prezidentsko-veto/ (Посетен на 25.04.2020).

[5] Мониторинг на медийния плурализъм 2017. Наблюдение на рисковете за медийния плурализъм в ЕС, Македония, Сърбия и Турция. Национален доклад: България. Автори: Орлин Спасов, Нели Огнянова, Николета Даскалова. От: http://www.fmd.bg/?p=9635 (Посетен на 05.05.2020).

[6] European National Panels е съвместен проект, създаден от три агенции за маркетингови изследвания със седалище в Прага, Чехия – NMS Market Research, Nielsen Admosphere и STEM / MARK. Освен на чешкия пазар, ENP управлява собствени панели на местно ниво в Словакия, Полша, Унгария и България. От: https://www.nationalpandemicalarm.eu/ (Посетен на 30.04.2020).

[7] Първият случай на COVID-19 е обявен в Китай в края на 2019г., а два месеца по-късно заразата вече масово се разпространява в останалата част на света. В началото на месец март 2020 г., в рамките на седмица правителствата в цял свят налагат стриктни мерки за социална дистанция, които ежедневно съобщават и обновяват в редовни брифинги, излъчвани по медиите, едновременно с броя на новозаболелите и починали от вируса.

[8] Галъп Интернешънъл, „Национално сравнително изследване: Висока тревога и подкрепа за щаба и правителството, но намаляващо търпение на българите“, 24 април 2020. От: https://www.gallup-international.bg/43229/national-comparative-survey/ (Посетен на 29.04.2020).

[9] Показателен в това отношение е първоначалният опит на Националния оперативен щаб да въздейства на обществените нагласи с емоционален призив за солидарност и взаимна отговорност (14 март 2020), обръщайки се към семейните ценности на българина и обичта към близките, за да провокира по-висока самодисциплина в хората и осъзнаване на личната отговорност пред обществото. В рамките на същия ден обаче моралните императиви са подкрепени и постепенно изоставени за сметка на принудителните действия на властта, изразени в първоначално непосилни глоби за неспазване на спорни мерки за борба с COVID-19, като разходка в парка или задължително носене на предпазващи маски.

[10] Някои от примерите в това отношение са обществените реакции, като масовото пазаруване и презапасяване със стоки от първа необходимост, след обявяване на извънредното положение на 13 март 2020, както и струпването на множество пътуващи на столичната жп гара, поради изненадващото ѝ затваряне на 17 април 2020 г.

[11] Изявени противоречия между изразяваните публично мнения за важността на спазване на противоепидемичните мерки и реалното поведение на управляващите се открояват в неспазването на дистанция при тестването на българските депутати; с провеждане на интервюта с Министъра на здравеопазването и с Министър-председателя на страната в затворени автомобилни пространства, където необходимата дистанция е невъзможна; във взаимоотношенията на управляващи и църква около Великденските празници или в явната несъгласуваност по отношение на необходимостта от задължително носене на маски за предпазване от зараза.

[12] Доклад „Демокрация и гражданско участие. Обществените нагласи към демокрацията, върховенството на правото и основните права на човека през 2018 година“, Институт Отворено общество – София, 12 юни 2019 От: https://osis.bg/?p=3261 (Посетен на 29. 04.2020).

[13] Данните са взети от проучване на СУ, Философски факултет, осъществено в първите дни от обявяването на извънредното положение във връзка с пандемията от COVID-19 (17 – 22 март 2020). От: https://drive.google.com/file/d/1M99sE-NF1-WYXt9cmZc0kD5ZkfVRUmJe/view (Посетен на 30.04.2020).

ЛИТЕРАТУРА

Маккуейл, Д. (1992). Масова комуникация. // Комуникацията. Бобчев, Р. (Съст.). С., 118 – 142.

Робъртс, Д. (1992). Характер на комуникационните ефекти. // Комуникацията. Бобчев, Р. (Съст.). С., 85 – 117.

Смилов, Д. (2019). Демокрация и обществено мнение. Портал Култура https://kultura.bg/web/%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%BE%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D0%BC%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5/ (Посетен на 24.04.2020)

Шрам, У. (1992). Характер на комуникацията между хората. // Комуникацията. Бобчев, Р. (Съст.). С., 22 – 65.