Какво ни остава, когато ни вземат свободата на придвижване – Стилиян Йотов

Сп. „Етически изследвания“, бр. 5, кн. 1/2020

КАКВО НИ ОСТАВА, КОГАТО НИ ВЗЕМАТ СВОБОДАТА НА ПРИДВИЖВАНЕ

СТИЛИЯН ЙОТОВ

СУ „Св. Климент Охридски“

yotov@phls.unisofia.bg

WHAT IS LEFT OVER, AFTER THE FREEDOM OF MOVEMENT IS TAKEN TO YOU

STILIAN YOTOV

SU “St. Kliment Ohridski“

Abstract

The article deals with those fundamental rights that should not be restricted in a state of emergency (or in a state of exception). It offers a reconstruction of two processes of parallel philosopher’s justification and political establishment of the habeas corpus institute at the end of the 17th and 18th centuries respectively. Against this background, conclusions are drawn about the development of this institute in the Universal Declaration of Human Rights, in the Charter of Fundamental Rights of the EU and in the Bulgarian Constitution.

Keywords: Freedom of action, Habeas corpus, privacy, freedom of movement, security.

Преди известно време се опитах да разгранича „правото на свободно придвижване“ от „свободата на движение“[1]. Сега искам да повдигна въпроса за [ОСТАТЪКА] от свободата, за сърцевината на свободата, в ситуация когато свободата на движение и свободата на придвижване са ограничени. Ще се опитам да сторя това като философ, който чете манифести и харти за основните права. По-долу ще се спра на два мисловни процеса, случили се съответно през XVII и XVIII в., както и върху някои от последиците от тях за разбирането ни за онези основни права, от които не бива да отстъпваме.

I

Изрази като „свобода на волята“, свобода на действието“, „свобода на избора“ изглеждат синоними, но не са. Ако реша да ги дефинирам и съпоставям, ще трябва да им отделя цялото си време без да съм сигурен, че ще постигна успех.

Затова ще прибягна до един трик. Бащите на модерната политическа философия са се осмелили да разглеждат свободата на действие, без да обръщат внимание на свободата на волята. Защо? И тук обясненията могат да са дълги и напоителни, без излаз от кълбото на аргументи и контрааргументи. Затова нека си представим, че им е омръзнало да четат какво мислят други по въпроси като: Кой откри волята? По какво се отличават възгледите на стоиците от тези на Августин, или къде и защо се разминават Тома от Аквино, Дънс Скот, Уилям от Окам и Франциско Суарес?

Свободата на действие

Томас Хобс и Барух Спиноза решават чисто и просто да натурализират волята. Да, така тя загубва своеобразието си, изчезва, разтворена в условията на детерминизма, или се слива с динамиката на желанията. Но свободата на действия остава. Пренебрегвайки в голяма степен вътрешната им страна – преживяването им от гледната точка на дееца, ние, а и той самият – като външни наблюдатели – можем да преценяваме възможностите за наместване, разместване, заместване, комбиниране и т.н. на отделните действия. Нищо не пречи тези луфтове на свободното пространство да се нарекат свобода – свобода на действието. Какво, че не всички са съгласни с Хобс или Спиноза. Достатъчно е човек да погледне какво мисли Декарт, за да си даде ясна сметка, че то е противоречиво, но пък така или иначе няма никаква връзка с политиката[2]. Без да не разводнявам темата, само ще кажа, че по стъпките на Хобс и Спиноза се движат Лок (макар и в малко по-слаба степен) и най-вече Хюм.

Тази донякъде „безславна“ констатация е същевременно продуктивна. Къде? В областта на модерното право. Защото в онази епоха то е започнало да полага неимоверни усилия да не морализаторства, да преценява действията на членовете на политическата общност единствено и само външно, безотносително от мотивите им. Достатъчно е гражданите или поданиците да следват законите, няма никакво значение, защо го правят. И за да не заприличат на други твари, волята не им е отнета, но в зачатъка й е призната като произвол, като „произволение“, както е прието да говорят богословите . Някои могат да си мислят че този произвол е чиста спонтанност, която нищо не може да заглуши, други, че е илюзия, зад която дреме необходимост или вероятност, трети, че разумът не е безгласна буква и може да го направлява и управлява. Който иска, нека спори. За правният ред е важен резултатът, а не как всеки поотделно е стигнал до него. Затова когато се вгледаме в писаното от Лок, можем да си обясним, колко благоразумно изглежда всичко. Достатъчно е само да допуснем, че хората сме не само индивиди, но и лица[3], и целият свят може да изглежда другото на хората, в който те да са свободни. Достатъчно е да осъзнаем, че собственото ни тяло е вещ, различна от всички други, защото е неотделимо от нас, и да позволим резултатът от труда ни – най-вече на тялото ни – да става също наш. Има ли граници тази свобода на действието? Да, при това две. Първата е останала още от Хобс – свободата на действие на останалите съграждани. Общественият договор, който подкрепят Хобс, Спиноза и Лок, дефинира свободата на действие като ограничена (omnis determinatio est negatio); тя се разпростира, както казват, до носа на другия. На езика на правата тя се преживява „негативно“, като граница пред чуждата намеса, като личен избор, дали да се възползваме или не от нея. Ако тази граница е интерсубективна, другата е обективна. Свободата на действие е възможност, но всяка възможност опира до невъзможност. Никой не е придобил свободата на птица, колкото и да е препил с „редбул“. Но ако си приставим, че някога това стане възможно, дали такъв човек ще се рее без да се съобразява с въздушните коридори на небесната инфраструктура и с границите на небесните територии? Едва ли. Защото чуждите носове отдавна са придобили небесни размери и без да са третирани с лекарството „Отривин“. Но и в полето на възможното придобиване Лок съзира ограничение – развалата на онова, което си придобил, но нямаш капацитета да потребиш. Предупреждението му „Бог не е създал неща, които човек да разваля и унищожава“ стои напреки на мечтата за all inclusive „каквото не мога да изям, ще нахапя“ и на свещения завет на нашите деди и баби „да не става зян“.

Границите на другите лица и на естеството на вещите са граници на свободата на действие. Но в политическия режим има още един играч – властта. На която сме прехвърлили правомощията си да ни пази: от външен враг – чрез армия, от вътрешен – чрез полиция, и от самите нас – чрез съдилища. Затова тя, държавата, също може да ограничава свободата ни на действие, на първо място чрез данъци, за да издържа армията, полицията и съдилищата. Но понякога се налага и лично да бъдем част от „армията“, бореща се с външен враг, от „полицията“, справяща се с природно бедствие, от „съда“, когато сме се оказали членове на жури. На този фон на ограниченията на свободата ние сме, така да се каже, от светлата страна. Но може да се окажем и от тъмната, т.е. да нарушим правото. Затова на държавата сме позволили да употреби насилие, контра-насилие срещу нашето насилие над закона.

Хобс и habeas corpus

Забележителното е, че в годината на смъртта на Хобс – 1679 г. е приет и влиза в сила Habeas Corpus Act – забраната за задържане без съдебно решение. Да, някои разчитат прототипа на този правен принцип в Магна харта (1215), други го откриват в „мотивацията“ към отделни кралски разпореждания, трети се позовават на факта, че под същото име съществува закон в навечерието на гражданската война в Англия (1640). Както и да е. Нека приемем фактите: Хобс няма как да е реагирал на това законово нововъведение. Отделен е въпросът: Как би реагирал? И за това ще стане дума по-долу. Но нека се запитаме, подобно на Пенчо Славейков, който се чуди що дири вълк край тялото на Хаджи Димитър: Що дири тялото в Habeas Corpus Act. И тук има трудни и пространни отговори, с които се опитваме днес да си обясним „body politic“ от времето на Шекспир и във века след него. Ще предложа по-прост. Независимо от парламентарната анкета от 1666 г., целяща да изясни дали Хобс е атеист, неговата картина в Левиатан (1651) за света изобщо като изграден от тела – обекти с маса и в движение – завладява не само физическия, но и политическия свят. Нещо повече, тя е в синхрон с картината за света в Етиката на Спиноза, но и в тази на Океания на Джеймс Харингтън. Навсякъде те споделят идеята за една държавна анатомия, за нейното здраве и патологии. На всичко отгоре тя е отглас и от по-старата теория за „двете тела на краля“, но без сакрализиране на тялото на суверена. Пряко следствие от тази смяна на жаргона е появата на изрази като „корпоративно тяло“, „корпоративни тела“, които съвсем не изглеждат празни или тавтологии[4].

Струва си човек да погледне лекциите на М. Фуко от 1976 г. Трябва да защитаваме обществото[5], където Джеймс е все още само крал на Шотландия под номер VI и все още е не станал крал и на Англия под номер I. Сред приказките за божията власт той внезапно вкарва в игра аргумента, че тя Англия така или иначе е била завладяна от норманите и продължава да се води тяхна собственост. Подобно на ситуацията с Карл, който под номер I е крал на Испания – демек Карлос, а под номер V е император на Свещената римска империя[6], същият дето се оказал собственик на „Западна Индия“, разбирай днешна Америка. Фуко не е далеч от истината, все едно какво той самият мисли за истината. Думите, вложени в устата на крал Джеймс, са цитати. А и децата знаят, че той е син на Мария Стюард (обезглавена), наследява Елизабет I (девствена) и е баща на Чарлз I (обезглавен), ще рече дядо на Чарлз II, който възстановява монархията и приема Habeas Corpus Act. Няма да се отклонявам повече. Целта на този параграф беше да илюстрира физиката на властта и преминаването й през телата (поне докато имат глави) и толкоз. Затова пък за днешните изследователи управлението на Джеймс I и на Чарлз I, прерогативите на монархическата власт изглеждат прекомерни, неподлежащи на контрол – в полето на данъците, принудителните заеми, произволното командироване или запиране в тъмница, ненормираните наказания и екзекуции[7]. И, както казват старите хора: каквото повикало, това се обадило. Но политиката на Кромуел е нищо друго освен продължение на същото в повече. Логическият завършек на всичко е гражданската война, която стимулира Хобс да постави политическата теория на нови идейни релси: във физичекия свят имаме тела и техните свойства (properties), в политическия също – тела и блага, но под маските на граждани и собствености (properties). А парламентът? Ех, парламентът. Та нима парламентът има способността да направи от правното слово правно дело? Механиката, дори метафизиката на управлението е в монарха. Но след злополуките на гражданската война явно страните си вземат поука; Реставрацията поставя началото на конституционната монархия, Habeas Corpus Act е на път да гарантира нещо като основно право.

Habeas Corpus Act отнема голяма част от прерогативите на суверена да маневрира между неясните клаузи на Магна харта. А който има търпението да прерови архивите, съхранили дебатите по обсъждането и приемането на Закона, едва ли ще пропусне, че неговата заветна цел е била подсигуряването на „живота, свободите и собствеността на англичаните“[8]. Но на пръв поглед изпъква забраната, изпълнителната власт да задържа и затваря някого без да е налице надлежно правно, по-точно съдебно основание. Далечната цел може и да е останала имплицитна, но експлицитната била налице. Нещо повече прочитането на смия Закон ще установи, че фразата habeas corpus e пояснена съдържателно и функционално чрез дефиницията „bring or cause to be brought the body of the party so committed or restrained into or before theof the said court from which the said writ shall issue“ т.е. „да се доведе или да се принуди довеждането на тялото на страната, задължена или ограничена по този начин, в или пред… упоменатия съд, от който е била издадена упоменатата заповед“. Накратко: предоставянето на тялото зависи от съда, а не от волята на монарха. Идеята е, че едно тяло може да стане подвластно на друго тяло само по силата и съгласно преценката на закона, не по силата на телата. А поясненото, че тялото е тяло на страна, както открива възможност страната да не е само физически субект (личност), така и закотвя всяка личност в нейната телесност, в някаква нейна иманентна естественост. Тъкмо тази естественост, която изглежда прекалено механична и физическа е наред с това опора на съпротивителната мощ, която заставя властта да се съобразява с нея. Във физиката на политиката телата на гражданите уравновесяват произвола на централната монархическа власт и я подчиняват на общи закони.

Лок и habeas corpus

Не съм в състояние да имам мнение, дали Хобс е уловил нещо от дебатите по приемането на Habeas Corpus Act, още по-малко дали и как е реагирал. Но когато Джон Лок се завръща от емиграция в родината си през 1689 г. и веднага публикува Писмо за толерантността, а на следващата година Опити върху човешкия разум и Два трактата за управлението, Законът, който ни интересува, е в сила от десет години. Нещо повече, неговият благодетел граф Шефтсбъри (заради чийто конфликт с Чарлз II Лок отива в емиграция) е един от активистите, допринесли за приемането на Habeas Corpus Act. Но има ли данни самият Лок да е коментирал този закон? Опитите ми да установя това, са неуспешни. Но не бива да се пропуска, че в годината на завръщането на Лок е приета и Хартата на правата (Bill of Rights). Какво ли не е станало между Habeas Corpus Act (1679) и Bill of Rights (1689). Чарлз II умира през 1685 г. (без да остави законен наследник), наседява го брат му Джеймс II (английски) и VII (шотландски), последният католически владетел на Острова, свален през 1688 г. с т. нар. Славна революция. Ето как Лок заживява в родината си под управлението на Мери II Стюарт, а след смъртта й – на съпруга й Уилям III (Орански). Това кралско семейство допринася за постигането на политически компромис между партиите, привърженици на конституционната монархия или на абсолютизма. То приема и законa, който се смята за част от не(до)написаната Английска конституция. В него са дефинирани нарушенията на сваления крал Джеймс II, които се превръщат в предупреждение за следващите владетели, и постановяват права, надскачащи далеч нормата habeas corpus. Сред тях са правото на петиция, свободата на изразяване на депутатите, защитата от неоправдани данъци, такси и наказания, правото на съдебно жури, забраната за безвъзмездно експроприиране.

Ясно е, че съвпадението на практика между обнародването на Хартата на правата и публикуваното на Двата трактата за управлението на Лок изключва възможността за преки препратки помежду им. Но не бива да пропускаме, че, от една страна, Лок изгражда теорията си за естествените права, стъпвайки на фразата „живот, свобода, собственост“, която задава по-висок стандарт на самостоятелност и неприкосновеност от Habeas Corpus Act (от 1679)¸ от друга страна, защитава правото на съпротива, която също задава по-висок, макар и не дотам определен стандарт от правата, оповестени от Bill of Rights (от 1689). Навярно философите ще защитават ролята на Лок и биха й приписали влияние върху Хартата, привържениците на реалната политика биха заложили на влязлото в сила право, а не на идеалния модел от Втория трактат. Спор без победители. Можем да приемем също, че това е една от шегите на световния дух, който е синхронизирал световно-исторически събития зад гърба на участниците в тях.

На това място искам да вметна значението на още един фактор. Наскоро в една публична лекция, широко отразена в медиите, ни бе напомнено,[9] че през 1701 г. Англия приема закон – Act of Settlement, който не само прави задължително наследяването на трона единствено от протестант, но налага като действащ принцип независимостта на съда[10]. Така спорадичните решения от времето на гражданската война стават норма. На този фон не може да не прави впечатление, че темата за разделението на властите в книгата на Лок не така пълно разработена, както ще стане век по-късно, когато с нея се захванат Ш. Монтескьо и У. Блекстоун. Което липсва при Лок е ролята на съдебната власт, докато на баланса на силите в лицето на короната и на парламента е отделено значително място[11]. Така че смисълът на вметката ми е, че предполагаемата незаинтересованост на Лок към ролята на съда би могла да е допълнително условие да не се занимава с въпроса за habeas corpus, в чиято регламентация акцентът пада тъкмо върху съда. Признавам, това може да е прекалено допускане, а чисто и просто десетгодишната валидност на института може да е го е превърнала в нещо саморазбиращо се. Същевременно това няма за цел да обезцени философския принос за сметка на правно-политическия.

Истинският принос на Лок е другаде. Но тук ще спестя тази част от предложеното му, как свободата на волята може и трябва да се добави към свободата на действие[12]. По-важното е онова, което сторва във второто издание на Опити върху човешкия разум. Годината е 1694 г. Лок сякаш събира във фокус идващите от теориите на Хобс (Левиатан, 1651), на Спиноза (Етика, 1676) и на Пуфендорф (Правото на природата и на народите, 1672, разширено издание 1684) идеи за неметафизическо разбиране на личността. От синтеза се ражда концепция, в която телесната индивидуалност на човека и персоналната му идентичност се подчиняват на различни режими. Усетът ни, че сме не само субекти на действията си, но и лица (persona) хвърля мост назад в миналото ни, чието единство се удържа от паметта, но нахвърля и проекция в бъдещето, която среща признанието на другите. Така в понятието за „личност“ се обединяват разказът на психологията и нормативността на морала и правото. „Душата“ като субстанция става излишна, „когитото“ на Декарт започва да изглежда дефицитно.

Какво е значението на този поврат за темата ми тук? Лок персонифицира субекта, все едно дали го схващаме като психологически, правен, морален или етически. Едни от най-значимите философи от края на ХХ в. ще спорят дали решението на Лок е издържано чрез доказателства (напр. Дерек Парфит), други ще предпочетат да заключат, че в резултат от всичко това се ражда усетът за пунктуалното единство зад калейдоскопа на моментите в потока на съзнанието, който обозначаваме чрез self или Selbst (Чарлс Тейлър), думи, които на български ни се налага да пресъздадем със субстантивиране на лично местоимение. Но и отражението върху езика на политиката и на правото не е за пренебрегване. Ако четем Двата трактата за управлението терминът „личност“ много често се употребява или заедно с термина „притежание“ (possession) или дори е форма на собственост, наред с труда (§27, 44, 57, 120, 123, 137, 173). На други места е синоним с (индивидуален) човек и преводачът е допуснал на много места подобна замяна; всичко това не пречи, за да остане видно важното – членството и формирането на общности, разпределянето на роли и задачи по управлението, прехвърлянето на власт и правомощия, възникването от „частни личности“ на „публични личности“ (§151, 226), обединението на народа при съпротива (§233). Само войната кара личността и собствеността да изглеждат различни. От една страна, при война увреждането им се смесва, тъй като самата война смесва насилие с ощетяване (§181), но в резултат от победата завоеванието има по-силна претенция над личността на победения, отколкото над имуществото му (§182-189, 193-194). Другият аспект, в който на преден план излиза предимство на собствеността върху имуществото пред тази върху личността, е наследяването, което става не по силата на трудовото придобиване (§190). Което хвърля допълнителна светлина върху онова прочуто място от текста, където командващите във войската могат да се разпореждат със свободата и да поставят на карта живота на подчинените си, но не и да посягат на имуществото им. (§139).

Време е за обобщение. В първоначалната версия на общата теория на Лок личността се разглежда изцяло през призмата на собствеността. Така телесният аспект в общото за епохата разбиране на взаимоотношенията е съхранен. И никак не е трудно да се открие, на колко места тялото присъства терминологически. Но най-вече във връзка с членството в общност и при диференцирането на функциите на управление. Ще рече, че за Лок тялото е по-важно като организъм, не толкова като физически самостоятелен предмет. Онова, което прави най-силно впечатление е персонифицирането на човешката телесност. А след публикуването на второто издание на Нови опити се разкриват и нови измерения на личността. От гледната точка на развитието на правото се разширява диапазонът на личната неприкосновеност.

Неприкосновените права в нашето настояще

Затова не бива да ни учудва, че в англосаксонската традиция, в която възниква и се развива институтът habeas corpus, тялото запазва присъствие в названието му. Напротив, в друга езикова среда негов еквивалент се оказва „личната свобода и неприкосновеност“. Това е и темата на чл. 30 от Конституцията на България. А на онова съдържание, което Лок ни позволява да съзрем с разгърнатата му теорията за личността, дава израз „неприкосновеността на личния живот“, която е тема на чл. 32 от Конституцията на България. Това, което на днешния универсален жаргон знаем като privacy.

Ако отворим Всеобщата декларация за правата на човека също ще открием, как чл. 9 регламентира произволния „арест, задържане или изгнание“, а чл. 12 – произволната „намеса в личния живот (privacy), семейството, жилището, и кореспонденцията… честта и доброто име“. В съответствие с този списък от ценности и Конституцията на България е предвидила основни права за тяхната защита – чл. 32, 33, 34.

Всичко тръгна обаче не от habeas corpus, а от свободата на действие. Достойна ли е тази тема за правна защита? Принцип или (субективно) право може да е тя? От една страна, тя сякаш изглажда излишна, за да бъде изписана в текст на някоя конституция. Защото ако не е гарантирана, значи да няма обществен договор, значи да е допустимо да живеем в пълна анархия. И така, струва ми се, изглеждат нещата с Конституцията на България. В нея чл. 57 ал. 2 гласи: „Не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то нарушава права или законни интереси на други“. Българският законодател е предпочел забрана, вместо позволение; и я е оповестил не като предусловие, а на финала на списъка с основните права (гл. 2). От друга страна, ако отворим Основния закон на Германия можем да открием друг ред и терминология в извеждането на основните права. Както повечето знаят, в него човешкото достойнство е признато като някакво предусловие, абсолютна ценност, в името на което са постановени основни права. Поради което достойнството е дефинирано като „неприкосновено“ (unantastbar), а правата като ненакърними (unverletztbar). Така е съгласно чл. 1. В последствие не за всички права е записано изрично, че са ненакърними, а само за тези, които са упоменати в чл. 9 и 12 от Всеобщата декларация, или в чл. 30, 32, 33, 34 от Конституцията на България. Интересното е, че в Основния закон на Германия свободата на движение (Handlungsfreiheit) е упомената изрично – в чл. 2 (1); дефинирана е като реципрочност на свободите, разпростиращи се до границите на чуждите права, до границите на конституционния ред и до границите на нравствения закон. Веднага след това в чл. 2 (2) към свободата на действие е добавена и свободата на личността[13].

Тук ще прекъсна, за да напомня, че във времето след Лок жаргонът на личността навярно е обезличил жаргона на телата. Забележително е все пак, че в Основния Закон на Германия свободата на личността е допълнена не само с право не живот, но и на „телесна непокътнатост“[14] (Unversehrtheit)¸ т.е. с телесен интегритет, както напоследък е прието да се казва. Едва ли липсата на такова основно право в Конституцията на България е фатално, но не би било излишно. Защо с въпроса да се занимава едва Наказателният кодекс?[15] Липсата на темата за тялото създава особен вакуум в смисъла, по който мислим разгръщането на свободата ни, съответно оправданото ѝ ограничаване. Ясно е, че ако няма взаимно призната (общата) свобода на действие, обществата са или в агрегатно състояние близко до абсолютната нула или до плазмата. Ясно е, че (конкретизираната) свобода на придвижване е в сферите на надстройката, а не в базата на правата. Надявам се да е станало ясно, че (най-вече) неприкосновеността на личната свобода (habeas corpus), (но) и неприкосновеността на личния живот (privacy) изпъкват като предел пред упражняването на власт в името на сигурността. Неприкосновеността на кореспонденцията и на жилището са най-близката защитна обвивка на личния живот и затова също са достойни да бъдат определени като неприкосновени. Такава е и свободата на вероизповедание и на съвестта[16].

А как стоят нещата с живота? Не си спомням някъде да съм видял дефиниране на защитата му като неприкосновена. Да, правото на живот е основно, което ще рече, че разпореждането с него не може да зависи от чужда воля и решение. Затова в много законодателства смъртното наказание е забранено, дори доживотният затвор без право на замяна. Но всеки може да посочи ситуация, в която правото на причиняване на смърт е позволено не само в „равните“ условия на войната, но при самозащита и дори „извинимо“ при крайна необходимост. На фона на това свободно пространство, в което може да се движи смъртта, съществуват и абсолютни основни права – забраната за изтезание и забраната за робство и крепостничество. За тях също изглежда излишно да се определят като неприкосновени или ненакърними, просто защото не допускат никакво изключение. Все пак обаче, фактът, че относно правото на живот не се предвижда ограничаване дори чрез закон, може да се тълкува и така, че никакво ограничаване не е позволено, а само ситуации, в които имаме живот-срещу-живот[17].

Не изключвам, че наличието на основно право на телесен интегритет би могло да се окаже свързано с право на телесна рекреация, елемент от която да е разходката или тичането в парка, фитнесът в специализирани помещения, туризмът или самоцелното копане на домати.

II

По-горе стана ясно как едновременно, буквално в една и съща година философията на Лок обосновава наличието на естествени, а законодателството на Англия постановява основни права. Като имаме предвид това достижение в конституирането на едно ново ядро за разбирането и изграждането на политическия ред, можем да установим, струва ми се, само един дефицит в техния списък – общото право на свободно изразяване, защитавано до този етап по най-усърден начин от Спиноза в Богословско-политически трактат. Вторият извод засяга habeas corpus. Законовото провъзгласяване на това основно право не просто предшества останалите от списъка, но стои непосредствено близко, явява се непосредствено въплъщение на свободата на действие, иманентно присъща и регламентирана чрез фигурата на обществения договор. Ето защо тук ще обърна внимание на дебатите относно основанията за неговото законово ограничаване. Те се водят век по-късно, в хода на създаването на Американската конституция. Защо точно тя?

В Конституцията на България чл. 57 ал. 3 постановява: „При обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с изключение на правата, предвиден в чл. 28, 29, 31, ал. 1, 2 и 3, чл. 32, ал. 1 и чл. 37“. За кои неприкосновени права се отнасят прекъсванията в изброяването? Ако почнем отзад-напред, това, от една страна, са свободата на кореспонденцията и на другите съобщения (чл. 34) и неприкосновеността на жилището (чл. 33)[18]. От друга страна, личната свобода и неприкосновеност – т.е. habeas corpus, целият чл. 30 с неговите 5 алинеи (включително адвокатска защита и тайна на общуването с адвокат) могат да се суспендират. И ако в изложеното по-горе стана ясно, че исторически habeas corpus е нещо като „майката“ на основните права, дали подобно ограничение не граничи с институционално „майцеубийство“?

Какво е сигурност и каква е тя?

Нека върнем назад „сериала“ на историята. В Декларация за правата на човека и гражданина (1789) чл. 2 гласи: „Целта на всички политически организации е запазването на всички естествени и неотменими права на човека. Тези права са свободата, собствеността, сигурността и съпротивата срещу подтисничеството“ (à savoir la liberté, la propriété, la sûreté et la résistance à l’oppression). Бихме могли да предположим, че „животът“ при Лок се е превърнал в „сигурност“, а „съпротивата“ е била добавена в началото, вместо да се извежда на края като политическо право. Вече стана дума, че чл. 4 от Декларацията гарантира свободата на действие. Затова пък чл. 7 наподобява принципите на habeas corpus: “Никой човек не може да бъде обвиняван, задържан и затварян освен в случаите, определени от закона и според неговите изрични предписания.“[19]

Как се стига до появата на сигурността като естествено право? Въпросът не излишен, тъй като в американската Декларация на независимостта, т.е. 13 години по-рано, естествените права са живот, свобода и стремеж към щастие (life, liberty, pursuit of happiness). И в Декларацията от 1776 г., и в Конституцията от 1788, приета година преди френската Декларация, и в първите 10 поправки (Хартата за правата), приети през 1791 г., т.е. две години след френската Декларация, „сигурността“ не е право, а характеристика на правата, тяхна гаранция. Ето как изглежда това в 4 поправка: „Правото на хората да бъдат сигурни в неприкосновеността на своята личност, жилище, книжа и имущество не може да бъде нарушавано с неоснователни обиски или арести…“[20] Фактически тук акцентът е върху забраната на неоснователни обиски или арести, а сигурността е само следствие от това, характеристика на гаранцията.[21] По сходен начин и във Всеобщата декларация от 1948 г. „сигурността“ не е самостоятелен израз, а характеристика в защитата на личността изобщо и най-вече в социална, трудова и мултикултурна среда (чл. 3, 22, 25 29)[22].

Източникът на засиленият акцент върху сигурността и дефинирането й като основано право трябва да се търси другаде – при Русо. В Обществения договор (1762) той казва: „Всеки един от нас влага в съдружието своята личност и цялата си мощ под ръководството на общата воля; и всички ние като цяло възприемаме всеки член като неделима част от цялото“ – к. м., С. Й. (I, 6/ 91) [23]. Не виждам нужда да се коментира очевидното; в тази версия на общественото договаряне страните са много силно ангажирани и отдадени една на друга, отколкото при Хобс или Лок. Затова изначалната свобода претърпява метаморфоза: „По силата на обществения договор човек губи своята природна свобода и неограничено право на всичко…, срещу това той печели гражданска свобода и собственост над всичко, което притежава… налага се да правим разлика между природната свобода, чиито единствен граници са сили те на индивида, и гражданската свобода, чиито предел е общата воля“ (I, 8/ 95). Това е по-разгърната формулировка на свободата на действие, но също така и квинтесенция на нов момент – общата воля. Тя не е просто обединение на отделните воли, а синтез, дестилационен процес, в който цялото е не само повече от своите части, но и качествено различно от влелите се в него моменти. Не само свободата, но и равенството претърпява метаморфоза при съглашението: „вместо да унищожава природното равенство… заменя с едно морално и законно равенство физическото неравенство“ (I, 9/ 99). По-силното себеотдаване в договора и кристализирането на обща воля в него насищат идеята за господство на правото с егалитарно и демократично съдържание.

Както се знае, този ентусиазъм и органични метафори имат своята обратна страна: „общата воля е винаги права и винаги се стреми към обществена полза“ (II, 3/ 103); „всички услуги, които може да окаже на държавата, гражданинът й ги дължи от момента, в който суверенът ги поиска“ (II, 4/ 105); „суверенът познава само нацията като цяло, без да различава никого от онези, които я съставляват“ (II, 4/ 107). През думите на Русо зазвучават познатите фрази от стихотворението на Вапцаров „Борбата е безмилостно жестока“. Кулминационният момент, смятам, е в гл. 5 от кн. 2 „За правото на живот и смърт“. Отричайки правото на самоубийство като противоестествено, Русо признава правото на риск. От своя страна общественият договор има цел, чиито средства включват „известни рискове, дори някои загуби“ (II, 5/ 109). Нека си приставим ситуация на солидарно застраховане, осигуряване срещу болест. Ако сме болни, ще вземем от чужди средства, ако други са болни, ще трябва да дадем от нашите. Поради това, ако искаме държавата (общата воля) да ни пази от насилници, да премахва насилници, трябва да сме готови да й дадем от силата си. Т.е. трябва да участваме в самата защита, да изпълняваме войнски дълг. Ако сами се окажем насилници, трябва да приемем, че и най-тежкото наказание се отнася и за нас. Ето как, струва ми се, ферментира идеята, че имаме по природа и право на сигурност. Проблемът е, че колкото по-универсално, саморазбиращо и самодостатъчно изглежда правото на сигурност – вместо всеки път да се употребява като добавка – толкова повече то прелива със смисъла, който се крие зад абревиатури като КГБ и SD, ДС и Stasi, защото в тях „държавата“ е само маска на партията-държава. Поне за мен е далеч по-ясно ако знам, че имам право на лична, на социална, на икономическа, отколкото на сигурност изобщо. Ако някой е наясно, какво значи да има право на национална сигурност, нека го сподели (с мен). Ако някой се чувства ощетен, ако е накърнено правото му на национална сигурност, към кого да се обърне, кого може да задължи, да му окаже и гарантира национална сигурност? Защо когато в недалечното минало началникът на ДА „Митници“ заяви, че държавният резерв на горива е празен, се оказа, че е издал класифицирана информация. Затова, поне за себе си, съм приел, че националната сигурност не е субективно право, а политика, макар да е принцип, е политика, не право. И правата следва да могат да я надцакват, както би казал Р. Дуоркин[24].

На чисто концептуално равнище проблемите с идеята за „сигурността“ като основно право са два. Най-вече тя има деиндивидуализиращ ефект върху правата изобщо. Освен това юридическата ефектност на самите основи права зависи от триадата задачи на властта: to respect, to protect, to fulfil; с нищо едната – сигурността (защитата) не заслужава специален статус, различен от този на другите две – уважението и осигуряването.

Някой може да каже, че предложените размишления за сигурността са отклонение от темата за habeas corpus. Ще заявя следното за оправдание. Клаузата habeas corpus липсва във френската Декларация за правата на човека и гражданина (1789) както и във Всеобщата декларация за правата на човека на ООН (1948). В подкрепа на твърдението ще насоча към детайлното проследяване на темата, как и защо изчезва специалният член и дали и доколко е заместено съдържанието му с това на чл. 8 от Всеобщата декларация, към изследването на Брайън Фарел, Habeas corpus в международното право.[25] И сега е моментът да се насоча към финалния момент – към дебата около habeas corpus в хода на създаването на Конституцията на САЩ.

Американският опит с habeas corpus

По тази тема има много и добри изследвания. Затова ще споделя личен опит. По време на казармен отпуск в родния ми град Варна имах щастието главният художник на издателство „Георги Бакалов“ – Иван Кенаров да ме запознае с Кръстан Дянков; той имаше работа по издаването на сборник с американски есета Гражданско неподчинение[26]. От него чух фраза, която той приписа на Томас Пейн: „правата трябва да са гарантирани, не просто предоставени“. Цитирал съм я в разговори, без да съм я срещал в оригинал; много години след това съм я търсил, дори след появата на Интернет, но без успех. Нямаше как да попитам източника и приех, че е игра на думи, някаква американска поговорка. Едва преди няколко години, в чакане на летище, отворих томче с есета на Пейн, което се рекламираше с откритието, че анонимна публикация от 1776 г. бил негова. После всичко стана лесно; днес хипотезата изглежда доказана[27]. В анонимните Четири писма по интересни теми наистина се съдържа търсената фраза: „A Constitution should lay down some permanent ratio… and for the same reason perfect liberty of conscience; security of person against unjust imprisonments, similar to what is called the Habeas Corpus act; the mode of trial in all law and criminal cases; in short, all the great rights which man never mean, nor ever ought, to lose, should be guaranteed, not granted, by the Constitution; for at the forming a Constitution we ought to have in mind, that whatever is left to be secured by law only, may be altered by another law.” – к. м. С. Й.

В следствие от това се роди интерес и Федералистът[28] донякъде го удовлетвори. В коментара си към бъдещата Конституция Александър Хамилтън обсъжда със сериозни аргументи habeas corpus. Това е забележително, защото в повечето случаи проектите и резултатите от ратификациите не съдържат харта на правата. Което става и на практика; Конституцията е ратифицирана през 1788 г. и едва две години след провъзгласяването на френската Декларация за правата на човека и гражданина, т. е. през 1791 г. първите десет поправки са добавени към Конституцията. Което ще рече, че и без основни права бащите на Конституцията – подобно на случилото се в Англия век по-рано – са обсъждали принципа habeas corpus. Затова и го наричат по един необичаен начин – „привилегия“. Точно това ме кара да изпитвам известен неуют с решението, прието от българските създатели на конституцията, в ситуацията на военно и изключително положение да суспендират чл. 30 по най-безпардонен начин, без всякакви уговорки.

За разлика от това, в синхрон с лайтмотива от развитието на английската политическа и правна история, американските дебати особено силно застъпват тезата, че разделението на властта няма да е пълно и пълноценно, ако това не се отнася за съдебната власт, ако съдиите не са несменяеми (LXXVIII/ 349-350). Нещо повече, съдиите имат по-пряко отношение със закона, а от тук и с конституцията, отколкото с властта, така те са „междинен орган между народа и легислатурата“. Дейността им в светлината на конституцията им дава предимство, което народът има пред своите избраници (пак там, 351). Те са гаранция и срещу временните настроения в обществото (пак там, 352). За да разберем финалната част от „записките на федералиста“, трябва за миг да се пренесем в онова време и да си представим, как са се чувствали тогавашните американци, на които действащото на „тяхната“, но колониална за английско право територия е отказвало две неща защитата чрез habeas corpus и правото да участват в съдебно жури. Фактически интересът към независимата съдебна власт е в не малка степен заради възможността за пряко гражданско участие в нея. Нещо, което не е така при другите две власти, пред които гражданите – дори да са източникът на властта, след приключването на изборите – са само адресати[29].

На гражданското участие в съдебно жури е посветена предпоследната (преди заключителната) „записка“ – LXXХIII. Хамилтън стилизира споровете около тази институция като защита вече не срещу потисничеството на наследствената монархия, колкото срещу „тиранията на народните магистрати в народното управление (пак там, 371-372). За него обаче е далеч по-важно в кои случаи ролята на журито е не „гаранция срещу корупцията“, а „опазване на свободата“ (пак там, 372), затова съд с жури е по-важен в наказателни дела, отколкото при оспорване на данъци. Освен това има „тънки и заплетени“ дела, в които експертността съвсем не е по силите на обикновените граждани.

Темата за гражданската свобода кулинара в последната (преди заключителната) „записка“, посветена на пропуснати теми – LXXХIV. Става дума най-вече за основните права. В този случай Хамилтън изрично изброява всички места в проекта, в които са налице разпоредби, на практика възпиращи злоупотреба с власт, облечена в право: обемът на последиците от импийчмънт, условията за суспендиране на habeas corpus, забраната на закони с обратно действие, забраната на благороднически титли и привилегии, разглеждането на дела от съд със съдебни заседатели, ясното регламентиране на държавната измяна. Текстът съдържа необичайна защита на идеята, че познатите харти на правата са компромиси в горните етажи на властта, не и въплъщение на волята на народа (пак там, 381-382), затова нямат място в конституция като тази, която се създава и приема в момента. Освен това всяко провъзгласяване на неограничимост на едно право води до парадокси, до… нерегламентирано ограничаване (пак там, 382). Не е мястото да преценявам, колко прав е Хамилтън. Но на фона на неяснотата около основните права забраната за обратно действие на законите и на благородническите привилегии, и най-вече habeas corpus са безспорна „гаранция за свободата и републиканския дух“. В подкрепа е приведен цитат на У. Блекстоун: „Да бъде лишен човек от живота или насилствено да му бъде отнет имотът, без обвинение или съд, е такъв груб и отвратителен акт на деспотизъм, че веднага трябва да предизвика тревога от тирания в цялата държава; но заточването на човек чрез тайното му хвърляне в затвора, където страданията у остават неизвестни или забравени, е по-малко публичен, по-незабележим и следователно по-опасен механизъм на деспотичното управление“ (пак там, 380)[30]. Явната жестокост на произвола е не толкова опасна, колкото тайната и подмолната. Липсата на публичност изковава по-здрави окови в душата, отколкото крещящата неправда, будеща гняв и ярост. В такава ситуация човек не може дори да „изока некой ден“. Затова според Блекстоун тя е „съдбовно зло“, а habeas corpus e „крепост на британската Конституция“.

Habeas corpus удовлетворява максимата на Т. Пейн за гаранция, а не само за оповестяване на защита, утешава и опасенията на Хамилтън, че нормата е постановена без неясни условия за нейното суспендиране. Защото всеки може да види как тя е записана в Конституцията: „Не се допуска никакво суспендиране на привилегията habeas corpus, освен ако в случай на нападение или въстание, това не се изисква от съображения за публичната безопасност“ (чл. 1, §9, ал. 2)[31]. Не е трудно да се открие, какви алтернативи на тази формулировка са били предлагани – замяна на „нападение или въстание“ с „най-наложителни обстоятелства“, добавяне на максимален срок[32]. Американските учредители предпочитат конкретиката – въоръженото насилие, а не някаква форма на крайна необходимост. Вместо формалния и количествен критерий на времето – преценката дали „се изисква“ или не суспендиране на habeas corpus и то спрямо една обществена ценност – публичната сигурност. Фактически американското решение съдържа в снет вид елементите за преценка на справедливата война: Auctoritas principis? Causa iusta? Ultima ratio? Necessitas? Отговорът на първия въпрос определя компетентния орган, който трябва да вземе решението. Вторият зависи от наличието на „нападение или въстание“. Третият – бикондиционалът „освен ако… не се изисква“ – преценява степента на опасност; тогава и само тогава. Последният – публичната сигурност – се съобразява със… свободата на действие. Че какво друго е публичната сигурност, ако не самото условие за съществуването на правова държава. Може би някои смятат, че е по-важно да сме живи, но пък други вярваме на Аристотел, че човек живее, не за да живее, а живее, за да живее добре. Затова нека допуснем, че „публичната безопасност“ е нещо повече от „свобода на действие“, че е нещо като качество на живот, с това логиката, водеща до суспендирането на habeas corpus не се променя. За да преминем към такъв режим, трябва не просто да е налице нападение или въстание, но това нападение или въстание да ескалира до степен да застрашава публичната безопасност. Само тогава.

В тази връзка, ако хвърлим поглед към Основния закон на Германия ще открием, че ценностите, които се защитават чрез суспендиране на (ненакърними) права, са: самото същестуване (Bestand) на страната и мирният и демократичен основен ред (die freiheitliche demokratische Grundordnung), но не сигурността или животът изобщо. По сходен начин Европейската конвенция за правата на човека позволява дерогация, но само ако „съществуването на нацията“ е поставено на карта (чл. 15, ал. 1) и при условие, че приетите ограничителни мерки са „строго в пределите“, т.е. са пропорционални на наложителността на ситуацията.

А дали световният дух е бил на страната на българските учредители или си е бил взел отпуск, когато са позволили суспендиране на habeas corpus при „друго извънредно положение“ и без всякаква по-нататъшна преценка, не знам.

БЕЛЕЖКИ

[1] Ст. Йотов, „Свобода на движение и свобода на придвижване“, в: http://iconomist.bg/102522-Свобода-на-движение-или-свобода-на-придвижване, 22.03.2020.

[2] Ст. Йотов, „Декарт за свободата на волята“, в: Г. Каприев (съст.) Sine Arte Scientia Nihil Est. Изследвания в чест на проф. Дфн Олег Георгиев, УИ „Св. Кл. Охридски“, София. 2019, 335-350.

[3] Ст. Йотов, „Личността според Спиноза, Пуфендорф и Лок“, ръкопис; предстояща публикация.

[4] Да не говорим, че старонемският израз за крепостна зависимост е Leibeigenschaft – телесна зависимост; при което Leib е живо тяло, а не умряло – Körper, а коренът на Eigenschaft (свойство) e корен и на Eigentum (собственост). Една особеност, която изпъква още повече в думите за зависимите – Leibeigene и за техните господари – Leibherren. Крепостните, за разлика от робите, притежават телата си, колко са господари на тези тела, е друг въпрос.

[5] М. Фуко, Трябва да защитаваме обществото (лекция от 4 февр. 1976 г.), ИК ЛиК, София 2003, 120-121.

[6] Въпросният “велик” Карл (1500 -1558) бил брат на Фердинанд I (1503-1564) – ерцхерцог на Австрия, бъдещ император на Свещената римска империя, което отчасти обяснява защо говорел на немски с конницата си, на испански – с двора, на латински – с Бог, а с дамите – на френски. Хабсбургска му работа.

[7] Днешната масова култура се храни ненаситно както от конспирацията около „Бравурния заговор“, така и от разправата с участниците в него – обесени, изкормени, разчекнати, но най-вече с небивалиците около Гай Фокс, заради маската от филма V като вендета (2006) на братята (по това време вече сестри) Уашовски.

[8] Helen A. Nutting, „The Most Wholesome Law– The Habeas Corpus Act of 1679“, в: The American Historical Review, Vol. 65, No. 3 (Apr., 1960), 527-543.

[9] Й. Грозев, „Нито воля, нито мощ: съдът като гарант на демокрацията“, годишна лекция на Форум за справедливост в чест на Кристиан Таков, 2019 г., СУ „Св. Кл. Охридски“, 09.11.2019.

[10] В публичното пространство този закон придоби напоследък и друга популярност, благодарение на филма Фаворитката (2018) на Йоргос Лантимос. Славното семейство на Мери II Стюарт и Уилям III (Орански) остава без деца и е наследено през 1702 г. от сестрата на Мери – Ана Стюарт. При нейното управление от обединението на Англия и Шотландия се ражда Великобритания (1707), но тя губи 17 деца и остава без наследник. Благодарение на най-нефилософското си дело Лайбниц доказва генеалогическата възможност курфюрстът на Хановер да претендира за овакантения трон. Така Георг става Джордж I, измествайки по-близки роднини, защото е протестант, а те – католици.

[11] Към тях Лок добавя и т. нар. „федеративна власт“ (гл. 12). Вж. Дж. Лок, Два трактата за управлението, Гал-Ико, София, 1996. Цифрите в текста препращат към това издание.

[12] Ст. Йотов, „Личността според Спиноза, Пуфендорф и Лок“, ръкопис.

[13] Първообразът на чл. 57 (2) от Конституцията на България и на чл. 2 (1) от Основния закон на Германия е в чл. 4 от френската Декларация за правата на човека и гражданина (26.08.1789 г.): „Свободата се състои във възможността да правиш всичко, което не противоречи на интересите на другите: така че изпълнението на естествените права на човека се ограничава дотолкова, че да осигури на останалите членове на обществото ползването на същите права. Ограниченията са определени единствено от закона“.

[14] Благодаря на Тони Колева, че ми подсказа тази дума.

[15] Относно хипотезата забраната за прелюбодейство (при Аристотел и в Декалога) да се тълкува като забрана за изнасилване вж. Ст. Йотов, „Аристотел за лъжата и за още нещо“ в: Благородство или благотворителност. Размишления за позволената лъжа, УИ „Св. Кл. Охридски“, София, 2018, 26-43, по-специално 34-36.

[16] Това, че в Конституцията на България това право и само то е определено като „ненакърнимо“, а не като „неприкосновено“ е колкото необяснимо, толкова и като симптом за гузна съвест, предизвикана от близкото атеистическо минало.

[17] Ето как е защитено правото на живот: „посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление (Конституция на България, чл. 2); „Никой не може да бъде осъден на смърт, нито екзекутиран“ (Харта на основните права на ЕС, чл. 2). А според Европейската конвенция за правата на човека: „(1) Никой не може да бъде умишлено лишен от живот, освен в изпълнение на съдебна присъда за извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона. (2) Лишаването от живот не се разглежда като противоречащо на разпоредбите на този член, когато то е резултат от употреба на сила, призната за абсолютно необходима: a) при защитата на което и да е лице от незаконно насилие; b) при осъществяването на правомерен арест или при предотвратяване на бягството на лице, законно лишено от свобода; c) при действия, предприети в съответствие със закона за потушаване на бунт или метеж.

[18] Не става дума за буквоядство. Правото на изучаване и ползване на български език и на майчин език (чл. 36), както и правото на свободно придвижване и на избор на местожителството (чл. 35) не са неприкосновени. За които има добри основания.

[19] В Конституцията от 1791 гл. 1 откриваме: „Законодателната власт не може да установява никакъв закон, който да накърнява упоменатите в тази глава и гарантирани от тази конституция естествени и граждански права; но тъй като свободата позволява да правиш всичко, което не противоречи на правата на другите, нито на обществената сигурност (sûreté publique), законът може да установи наказания против действия, които засягат обществената безопасност (sûreté publique) или правата на другите и които биха били вредни за обществото“.

[20] “The right of the people to be secure in their persons, houses, papers, and effects, against unreasonable searches and seizures, shall not be violated, and no Warrants shall issue, but upon probable cause, supported by Oath or affirmation, and particularly describing the place to be searched, and the persons or things to be seized”.

[21] Това контрастира ярко с опита на президента Ф.Д. Рузвелт да инициира приемането на т. нар. Втора харта на правата, относно която казва в речта си „За състоянието на съюза“ от 11.01.1944 г.: „The one supreme objective for the future, which we discussed for each Nation individually, and for all the United Nations, can be summed up in one word: Security. And that means not only physical security which provides safety from attacks by aggressors. It means also economic security, social security, moral security—in a family of Nations.“ Вж. http://www.fdrlibrary.marist.edu/archives/address_text.html

[22] Във връзка с това не мога да спестя неразбирането си за една загуба в превода. В българската версия на Харта на основните права на ЕС чл. 6 гласи: „Всеки има право на свобода и сигурност“, а английската: „right to liberty and security of person“. Вярно, квалифицирането на сигурността липсва в много от другите версии. Относно тезата, че става дума за лична сигурнст и във версиите на други езици, различни от английския, вж. Albrecht, Peter-Alexis, Kriminologie, Eine Grundlegung zum Strafrecht, 3. Auflage, München, 2005, 102  сл.

[23] Вж. Ж. Ж. Русо, Обществениият договор, в: Избрани съчинения, т. 1, Наука и изкуство, София, 1988. Цифрите в текста препращат към това издание.

[24] Относно аргументите ми против право на демокрация вж. Ст. Йотов, „Нуждаем ли се от право на демокрация“ в: Човешко достойнство и права, Агата-А, София, 2016, 239-258.

[25] Brian R. Farrell, Habeas Corpus in International Law, Cambridge UP, Cambridge, 2016, ch. 2, 30-47.

[26] Кр. Дянков (съст.) Гражданско неподчинение, Г. Бакалов, Варна 1981.

[27] http://thomaspaine.org/recently-discovered/four-letters-on-interesting-subjects.html

[28] Дж. Мадисън, А. Хамилтън, Дж. Джей, Федералистът (Записките на федералиста), УИ „Св. Кл. Охридски“, София, 1997. Цифрите в текста препращат към това издание. Друг източник е преписката между Т. Джеферсън и Дж. Медисан (1787-1789), но ще спестя препратки към нея.

[29] Изследванията на прилагенето на habeas corpus по време на Войната за независимост само биха разводнили темата, но е близо да ума, че именно инциденти по време на войната са й придали значимост.

[30] Вж. бележката на с. 380, заимствана от американското издание. Томовете на Блекстоун са публикувани между 1765 и 1769 г. т.е. след За духа на законите (1748) на Монтескьо и За обществения договор (1762) на Русо, но заради близостта им с английската традиция са имали неимоверно по-голямо влияние в Америка. В т. 3 на Коментарите върху законите на Англия е фразата, че habeas corpus e втората Магна харта.

[31] “The Privilege of the Writ of Habeas Corpus shall not be suspended, unless when in Cases of Rebellion or Invasion the public Safety may require it.” Размишленията относно разликата „безопасност“ (safety) – в предприятието (на немски: Betriebssicherheit) и “сигурност“ (security) – при нападение (на немски: Angriffssicherheit ) ще оставя на друг.

[32] http://press-pubs.uchicago.edu/founders/print_documents/a1_9_2s8.html