Сп. „Етически изследвания“, бр. 5, кн. 1/2020

РИСК, ПАНДЕМИЯ, БИОВЛАСТ

ТАНЯ НЕДЕЛЧЕВА

Институт по философия и социология, БАН

inadim@dir.bg

RISK, PANDEMIA, BIO POWER

TANYA NEDELCHEVA

Institute of Philosophy and Sociology, BAS

Abstract

Increasingly, the modern world is being described as risky. Risk is the result of many factors and has different scales – from civilizational to regional. Today’s coronavirus pandemic is a totally risky situation with uncertain future results. The state of emergency is, in fact, a strong illustration of the fact that modern societies are the source of risks in existence, of varying scales, depths, duration. This situation leads to the occurrence of the so-called. bio-power.

Keywords: risk, uncertain situation, multivariate solutions, bio-power, bioethics

Все по-често съвременният свят се описва като рисков, неопределен, катастрофичен, деструктивен. Несъмнено тези характеристики не са плод на свободни фантазии на журналистите. Рискът е събитие или ситуация, в която нещо ценно за човека, дори и собственият му живот, е поставено на карта и поражда неопределеност в бъдеще. Той е резултат на много фактори и има различни мащаби – от цивилизационни до регионални-геополитически, свързани със загуба на жизнено пространство, тотална унификация или деформация на национални идентичности, ограничаване на енергийни източници, загуба на ресурси (петрол, вода и др.), сблъсъци на различни култури и религии и пр.

Рисковете вече до такава степен са ежедневие, че в съвременните социотехнически системи е въведен параметърът “нормален нещастен случай”, свързан с изчисляването на вероятността от настъпването на критична ситуация или авария. Това е необходимо, защото въпреки високотехнологичните системи за сигурност съвременните социотехнически системи, информационните мрежи и т.н. съдържат в себе си висока степен на неопределеност и непредсказуемост. Изчисляването на риска е изключително трудна задача, защото се опосредства от личностни, социокултурни, икономически, организационни и политически фактори, поради което пълно знание за характера на риска и възможните начини на действие е невъзможно. Това налага ранжиране на приоритетите. Изборът е винаги ценностно обременен, не може да се търси вариант за решение, което да не е аксиологично фундирано, защото рискът е резултат от знание за бъдещето и съгласие за най-желаните перспективи. Когато знанието за риска е определено, а съгласието пълно, тогава може да се даде насоката за най-добрите решения. Ако знанието е определено, но съгласието непълно, решението е или принудително, или дискусионно. Третият случай е пълно съгласие с неопределено знание – тогава проблемът с риска е в състояние на изследване и не могат да се формулират определени решения.

Изборът на алтернативи при рисковата ситуация зависи от предпочитаните социални форми на живот. Всеки социален ред е “зареден” потенциално с възможни рискове, които се дефинират спрямо определени функциониращи ценностни системи.

***

Вече десетилетия се правят опити за концептуализиране на ситуациите на риск. Без претенция за изчерпателност, а само като илюстрация се посочат няколко опити за осмисляне на риска. Една от първите е на Улрих Бек (Бек 2001). Според Бек модернизацията включва не само технологичните промени, но и тези в социалните структури и социалните агенти. Социалните структури стават все по-подвижни, а социалните агенти се оказват все по-слабо “заскобени” към социалните структури. И на социалните структури, и на социалните субекти се увеличава хоризонтът на свобода. Резултатът от това е тотална индивидуализация и радикализация на рационалността. Модернизацията, продължава Бек, е политически рефлексивна, т.е. оказва влияние на политическите институти и социални процеси. Освен това логиката на производство на богатство се заменя от логиката на производство на рискове. Съвременното общество се превръща в общество на риска, което означава създаване на нови технологии, водещи до производството на нови технологични рискове. Това са опасности, индуцирани и производими от процеса на модернизация. Обществото на риска е съпътствано от “производство” на рискове, които възникват във всички сфери – икономическа, политическа, социална. Често рисковите ситуации не се преодоляват, а просто се натрупват в обществото. Освен това по принцип причините за рисковите ситуации не винаги са очевидни и това повишава ролята на експертното знание. Но Бек предупреждава, че научната рационалност без всекидневната е пуста, а всекидневната без научната остава сляпа.

Антъни Гидънс също анализира съвременното рисково общество (Гидънс 2003; Гидденс, 1994). Той, както и Бек, отбелязват увеличаването на броя на случайните резултати от социалните действия в съвременното общество. Всяко социално действие е рисково. Пасивността, бездействието или решението за отказ от действия също е рисково. Социалното действие възниква в резултат от приемане на решения, които се основават на доверие към социалната система. В противен случай отсъствието на предсказуеми действия и отсъствието на доверие разрушава основата на социалното взаимодействие. Доверието, според Гидънс, е необходимо условие за снемане или минимизиране на риска.

Профилът на съвременния риск, според Гидънс, изглежда по следния начин: Глобализация на риска в смисъл на усилване на интензивността (например интензификация на негативните процеси в градска среда); Глобализация на риска в смисъл на разпространение на броя на случайните събития, които въздействат на всеки или на повечето хора (например, изменения в световното разделение на труда); Рискът произхожда от социализираната среда; Развитието на институционално признатата рискогенна среда засяга интересите на милиони хора (например пазара на инвестиции); Знанието за риска е широко разпределено, защото много от опасностите са известни на най-различна публика; Признание за ограниченост на експертното знание: нито една експертна система не може изцяло да предскаже възможните последствия. Но много рискове са разпределени неравномерно между “привилегировани” и “непривилегировани” социални групи.

Гидънс поставя и проблема за експертизата. Ежедневното познаване на съвременните рискови среди води до признаване на ограничени експертни знания.. Експертите често скриват от гражданите истинската природа на риска или дори неговото съществуване. Ситуацията става много по-опасна, ако експертите не са в състояние да осъзнаят и да оценят степента на риска. В такъв случай не само ефективността на експертното знание, но и самата идея за експертиза става съмнителна.

Никлас Луман също се обръща към рационалната практика на човека, за да обясни аспекти от риска в съвременното общество. Той поставя случайността на рискогенните действия на скалата “сегашно – бъдеще”. Рискът възниква от множество случайни фактори. Анализът на риска в термините на рационалното поведение на индивида, а следователно – на възможността за предсказване на последствията от социалното действия, не е адекватен. Никой в действителност не може напълно да измери риска. Освен това проблемът на риска възниква в резултат на решение. Именно на този аспект са посветени многобройни трудове в икономическата наука, социално-политическите анализи и теории за взимане на решения. Възниква въпросът: не се ли свежда проблемът за риска до психологически контекст на приемане на решение? Луман предлага да се използва социологически подход, като акцентът е да се тематизира рискът в контекста на комуникациите. Свободното от риск поведение не съществува и ако рискът е свързан със субекта, то опасността се отнася до средата. (Луман 1994).

Едновременно с появата на теориите за риска се “ражда” и теорията за МакДоналдизацията на обществото (McDonaldization of Society). МакДоналдизацията притежава редица характеристики като ефективност, предсказуемост, калкулираност, квантификация, контрол, заместване на човека с автоматизирани компютърни системи. Но Дж. Ритцер не е съгласен с тоталната рационализация, защото това води до ирационална рационалност, т.е. тотално-рационалните структури водят до социални рискове (Ritzer 1996).

***

Днешната пандемия от коронавирус е тотално рискова ситуация с неопределени бъдещи резултати. Тя очевидно променя радикално начина на живот, на производство, на разпределение – изобщо въвежда нов социален ред с доминация на определени световни елити. И което е по-важно – този нов социален ред не е ситуативен, т.е. валиден само за времето, в което ще действа коронавирусът, но засята и бъдещето. Резултат от това извънредно положение е затваряне на граници, ограничаване на движението на хора и пр. Забележителното е, че всяко рисково явление носи специфични особености, които са трудно предвидими и налага вземане на решения ad hoc. Конкретен пример е днешната пандемия, на която различните държави след определени колебания вземат различни решения за справяне. Отчита се, че ЕС със закъснение реагира на пандемията. Това показва, че готовността на съвременните общества за адекватни действия при глобални кризисни явления отсъства и че не са изградени механизми за действие. Освен това се оказва, че е наложително запазването на редица производства, чиито стоки са нужни в различни рискови ситуации.

Извънредното положение всъщност е ярка илюстрация на факта, че съвременните общества са източникът на рисковете в съществуването, с различни мащаби, дълбочина, продължителност. Едва ли са нужни особени аргументи, за да се характеризира съвременното българско общество като дълбоко индивидуализирано, с наличието на дълбоки социални неравенства, с особено ниски показатели на доверие на водещите институции и личности. Тези най-общи характеристики се модифицират днес в ситуация на извънредно положение, където изпълнителната власт и по-специално нейните силови структури доминират. В обществото има две различни групи хора с различни интереси и съответно стратегии на оцеляване. Едната е на т.нар. работодатели (тези, които притежават средствата за производство и разпределение), а другата са тези, които нямат нищо освен своята работна сила, т.е. потребителите. Наскоро министър-председателят Борисов изброи скъпите леки коли на онези, които притежават средствата за производство и капиталите: Бугати – 3, Бентли – 241, Ферари – 123, Майбах – 54, Макларън – 22, Ламборджини – 87, Мазерати – 311, Ролс Ройс – 84, Хамър – 280, Ягуар – 4000, Порше – 5000. Очевидно е, че собствениците на тези луксозни коли в никакъв случай не споделят трудностите на пандемията, ограниченията, качеството на лечение, начина на живот, които съпътстват мнозинството от хората, голяма част от които са на прага на оцеляването.

В ситуация на извънредно положение много остро изпъква двойствеността на институции, общности, организации, която се изразява в зависимостта, че безопасността на едните е увеличаване на опасностите за другите, намаляване на риска за едните води до увеличаване на същия за другите, намаляване на неопределеността при едните е увеличаване на неопределеността за другите. Този конфликт на интерпретации дава основание за критика на всяка привидна социална рационалност, защото само се създава видимост на солидарност.

Познанието на нормалното е възможно чрез рисковото, не-нормалното. Поради това съвременното рисково поведение въобще не се вписва в схемата рационално – ирационално, защото в мрежата от рационални решения се натрупват потенциалите на рисковете, които възникват. Все още обществата живеят с надеждата, че увеличаването на знанието за коронавирус е едно от средствата за намаляване на риска, т.е. увеличава възможността за преход от риск към безопасност. Но има един факт – натрупването на знания всъщност увеличава пространството на неопределеност, т.е. не се снема рискът, а просто се модифицира. В извънредна ситуация се променят фундаменталните идеали – ако преди това е равенството, днес в обществото на риска е безопасността, т.е. стремежът е не достигането на най-доброто, а недопускането на най-лошото, което означава ориентация не към удовлетворяването на новите потребности, а към самоограничение. Освен това обществото на риска създава общности върху основата на страха, което може да породи силни политически алтернативи. Рисковото общество е политически нестабилно. Постоянното напрежение и страх създават условия за всеобща опасност, цинизъм и непредсказуеми действия, пораждат недоверие в политическите институции и нестабилност в общество. Подобна ситуация ражда социални нагласи за твърда ръка и съответно – възраждане на авторитаризъм и дори тоталитаризъм. Днес могат ясно да се забележат симптомите на зараждащата се българска форма на лична власт, защото се оформя един център като основен фактор, който взема решения и съответно ги свежда до останалите институции на парламентарната република. Раждането на еднолична власт е актуалният съвременен резултат от днешната криза, свързана с пандемията. Типичен пример в това отношение е ситуацията в Унгария и засилването на едноличната власт на В. Орбан. В извънредно положение предимно силовите структури създават видимост за социален ред, но той е основан на сила, а не на консенсус. Целта е водещата норма за безопасност и съхранение да се използва за запазване и удовлетворяване на индивидуални, групови властови интереси. Политическите фактори стават решаващи. Силата е над правото.

Извънредното положение води до упадък на етиката на труда, благата вече не са резултат от честния труд на човека, а на друг източник – предимно на властта и капитала. Но извънредното положение има своите положителни институционални страни, защото се създава ценен административен, институционален, личен и групов опит за действие в екстремална ситуация, които могат да бъдат възпроизведени в бъдещи рискови ситуации на качествено ново ниво. Например Китай след опита с епидемията през 2014 г. сега намери много бързо начини за справяне с епидемия от коронавирус. Освен това се засилват определени структури на обществото, свързани с различните нива на системите за вътрешна и външна сигурност, оптимизират се действията на застрахователните институции, СМИ натрупват ценен ресурс за работа в извънредни условия. Определена част от производствените предприятия показват възможности за много бърза и гъвкава пренастройка на производството, което води до развитие на вътрешния пазар.

Пандемията от коронавирус провокира много проблеми. Например заварянето на два квартала в София (“Филиповци” и “Факултета”), в които живеят предимно роми, показва ясно наличието на етнически аспект на мерките, свързани с преодоляването на пандемията. Наличието на отделни етноси е съхраняване на генетичното разнообразие, докато етническата унификация води до отрицателни резултати. В случая е по-важно да се изтъкне сложността на ситуацията, защото тя много лесно може да се използва за политически цели, като се представя за етническа дискриминация, а не за естествено наложени ограничения на заразени хора с вируса на СOVID–19.

Тази ситуация води до обсъждане на стария проблем – формирането и функционирането на т.нар. биовласт. Мишел Фуко въвежда в културологията това понятие и то широко започва да се обсъжда днес наред с термините биополитика, биоетика, биотехнология и биомедицина. Независимо от липсата (все още) на твърда концептуална яснота, биовластта може да се определи като явна или неявна способност на социума и неговите властнически структури да нормират и регулират биологическите прояви на отделните индивиди. Казано накратко биовластта се проявява там, където има политическо използване на човешкото тяло в контекста на надзор, тренировка, обучение и наказание. Общата предпоставка е фактът, че антропогенезата (ставането на човека като биологичен вид) се оказва свързващо звено между биологическата и социалната еволюция. Днешната ситуация променя механизмите и структурата на властническите отношения. От традиционни постепенно се формират според новата биовласт. В центъра на общественото внимание са болест – здраве, живи – починали, заразени – оздравели, стойте си в къщи и т.н. Все призиви, свързани със състоянието на човешкото тяло. Видим емблематичен пример за центрирането на общественото внимание към тялото са рекламите за всевъзможни лекарства срещу пърхот, дамски превръзки, простата, сърце, косопад, стомах, мускули и т.н. Но навлизането на новата биовласт много символично се олицетворява от факта, че на върха на управленческата структура са генерали – и Президент, и Министър председател, и Началник на щаба…

В днешното рисково общество, подчинено на пандемията от коронaвирус, биовластта се усилва по линията, която центрира нашето ежедневие: здраве-болест, живот-смърт. Медиите непрекъснато ни атакуват с подробности за заболелите – излекуваните – умрелите, кой и как се е заразил, в кои държави и при кои народи какъв е темпът на заболяванията. В този ситуация с лекота може да се достигне до разсъждения за социокултурните трансформации и съответните им генни структури. А численото преобладаване на едни или други генетични детерминанти е допълнително условие за стабилизацията или неустойчивостта на общото направление на историческо развитие.

Дихотомията на векторите социокултурна и биологическа еволюция на човека е станала причина за възникване на феномена биовласт. Като механизъм, осигуряващ биосоциалната коеволюция, естественият отбор се оказва недостатъчно ефективен. Биовластта става допълнителен, значително по-бързодействащ и мощен елемент за интеграция на човека в изменящия се социокултурен континуум. В този смисъл тя може да се разглежда като най-важната социокултурна адаптация.

Феноменът “биовласт” може да се осмисли в глобално-еволюционен аспект като един от централните елементи на механизма на взаимно свързване на биологичните и социокултурните форми на еволюционния процес, от една страна, и техно-културния баланс, от друга. Категорията, а по-точно метафората “естествен подбор”, заимствана от теоретичната биология, вече многократно е доказала своята евристична стойност в обяснението на процесите, свързани с появата на нова информация и увеличаването на броя на процесите в развитието на обществото и културата. Производен на понятията подбор и еволюция е друг ключов термин в съвременните социологически и културологични конструкти – коеволюция, т.е. съвместното развитие на няколко взаимозависими системи, директен обмен на информация между които е невъзможен. Строго погледнато, еволюцията в съвременния си смисъл предполага наличието на куп от еволюционните системи във времето и външната среда (продукт на предишните етапи на историческите трансформации). Следователно общата (глобална) теория на еволюцията би била едновременно теория на коеволюцията.

В края на ХХ в. е изяснена връзката между темперамента и емоционалните реакции на индивида с биохимичните системи за приемане и предаване на нервни импулси в емоционално контролиращите центрове на мозъка. И в зависимост от доминирането на определени невронни връзки те започват да определят характера на поведението и се превръщат в културна норма на общността – войнствено или миролюбиво, за да утежни конфликта или да избегне опасност (Палмер и Палмер, 2003, гл. 8).

В началото на ХХ в. Вернер Зомбарт (1924) използва аналогични идеи в своя анализ на генезиса на съвременния му етап на буржоазно-капиталистическата цивилизация. Човекът от Средновековието (XII – XIV в.) не проявява заинтересованост от натрупване на пари: “колкото човек изразходва, толкова е длъжен да получава”. През ХV в. настъпва повратен момент, предимно във Флоренция и други региони на Италия, който се дължи, според В. Зомбарт, не толкова на религиозни или икономически трансформации, т.е. на действието на социалната среда, колкото на наличието на биологично предразположение, “наследено от предците”. Той смята, че има два типа личности: “предприемачи” – по-адаптирани към капиталистическата икономика, покорители на природата, откриватели, склонни към рискови предприятия, и “търговци”. Съществуването на тези типове личност, както в индивидуално, така и в групово отношение, е генетично предопределено и представено от две форми на алтернативно поведение. Наследствеността играе решаваща роля в съдбата на конкретни личности – В. Зомбарт пише за наследствената предразположеност на Дж. Рокфелер, който води книга за разходи още в детството си. Груповите различия се оказват толкова важни, че В. Зомбарт счита за възможно дори да се говори за народи “със слаба предразположеност към капитализъм” (готи, келти, испански иберийци), народи – герои и предприемачи (римляни, нормани, англичани и французи) и народи – търговци (флорентинци, евреи, жители на равнинна Шотландия) (Зомбарт 2005:1).

Технологичните иновации подобряват функционалността на отделните органи и техните човешки системи. И в същото време създават допълнителна тежест за тях, налагат определени изисквания към психофизиологичните и морфофизиологичните параметри на човешкото тяло. Социалните и културните системи с ценни приоритети и предпочитания заемат мястото на генетично програмирани стимули за поведението на хората. Може би ще е правилно да се каже, че страхът от коронавируса ще формира нови модели на социално поведение, което ще бъде адекватно на новия бъдещ социален ред. Така биовластта е инструмент за бърза интеграцията на човека в бързо променящия се социокултурен континуум. Насочеността на властта не е само към психиката, а към психосоматичното битие на човека и съвременната наука и технологиите значително разширяват обхвата и дълбочината на такова въздействие.

Биовластта се проявява най-ясно в промените във фенотипната конституция – на основа на пряка или косвена (чрез “обществено мнение”, пазарни условия, общоприети стандарти и др.) принуда; в репродуктивните технологии – намеса при подбора на родителски двойки, пренатален и следродилен подбор, стерилизация и др.; в технологията на контролираната еволюция – генноинженерни реконструкции на генетичната програма за онтогенеза и реконструкция на менталните основи на поведение и светоглед с цел “социална адаптация”.

Символи на “репродуктивната фаза” на генезиса на биовластта са имената на Томас Малтус и Франсис Галтън с техните идеи за контрол на раждаемостта на различни социални слоеве в зависимост от икономическия или интелектуалния статус. Евгеничната концепция на Фр. Галтън (1875) в интелектуалната история на биоенергията хвърля мост към сегашната генно-технологична фаза.

В съвременната техногенна цивилизация статутът на биовластта се забелязва осезаемо. Бодрияр разглежда тези симптоми като прояви на общата цивилизационна криза. Ефективността на социално-политическия контрол върху икономиката, политиката, медиите намалява и този процес продължава в същата посока. Може би една от най-ясните и най-важните прояви на този процес е еволюцията на отношението към сексуалните малцинства. Тя се е променила от твърдо репресивна, заобикаляйки безразличието до засилен интерес и съчувствие. Между другото, този факт също демонстрира дисхармонията на генетично-биологичния и социокултурния компонент на соматичното битие на Homo sapiens. Биовластта се комерсиализира. Рекламата поставя акцент върху научната обосновка на предлаганите стоки и услуги.

В съвременните условия биовластта придобива нови характеристики, защото отслабва прякото въздействие на законодателната и регулаторната рамка по отношение на забраните и ограниченията за упражняване на биологични функции от физическо лице. Това е резултат от нарастващото значение на, условно казано, биологичното в човека, чрез общественото мнение, етичните стандарти, рекламата, препоръките на експертите и др. Не трябва да се забравя и фактът, че процесите на нарастване на биовластта се опосредстват от научна аргументация, която е доста убедителна за хората, защото се основава на факти и експерименти, свързани с биологичната конституция на индивида. Като се добавят и действието на пазарните механизми, известното “Сексът продава” и картината на увеличаващата се биовласт става все по-конкретна. Дори всекидневният ритъм на живот е центриран спрямо тялото и телесните функции: вечерта настроих джи-ес-ема, за да се събудя в определен час; измих се със антисептичен сапун, за да убия микробите; измих си зъбите с паста “Блендамед”, за да предотвратя кариеси; взех душ и измих главата си с шампоан “Head and Shoulders” против пърхот; изпих кафето “Лаваца” за общ тонус на тялото; изпуших цигара, за да си прочистя мозъка; след това дъвках дъвка, за да нямам лош дъх; преди работа изпих розово хапче “Деанксит” (транквилизатор), за да се пазя от стреса, взех витамин Д, цинк, магнезий, аналгин за глава. На работа пих кафе, за да се ободря; пуших, за да прочистя мозъка си; дъвках “Орбит” заради кариеса и лошия дъх от устата; пих таблетки заради корема и главата; мих си ръцете и т.н. Вечерта – пих водка, за да се отпусна; транквилизатор, за да се успокоя; кафе, за да се ободря; виагра за повишаване на потенцията, през нощта – сънотворни, за да заспя…

Биовластта в епохата на генните технологии става тотална. Тя не противостои на конкретния индивид, а го обкръжава и пронизва цялото му соматично битие в основното и в дребното, превръща се в естествена среда, която предопределя стратегията на поведение. Правителството започва да контролира спешните нужди на човек, формирайки неговия социален и дори телесен облик. Тази “биосила” обаче сякаш не се забелязва на пръв поглед, но в крайна сметка в недрата на социалното несъзнавано съществуват механизми за тотален контрол на нуждите. Биовластта не винаги е юридически формализирана. И дори често се отрича публично. Но въпреки това значението на този фактор е толкова голямо, че има основание да обяви трансформацията на човешката физичност от обект на жива природа в “артефакт”, продукт на социална, научна и технологична еволюция. Тялото се превръща в артефакт и заема социално-културното си пространство заедно с други физически обекти, създадени от човешки ръце, индустрията за производство и възпроизвеждане на необходимия телесен вид. Процесът на “влизане” на обществото в индивида продължава след раждането не само генетично, но и социотехнически. Така тялото на човека се превръща в културен продукт (“артефакт”) и все повече престава да бъде резултат от спонтанното влияние на културната и социално-екологичната среда и все повече е резултат от фокусирано, рационално (технологично) самоизграждане. В този смисъл са и разсъжденията на Ерих Фром, който отбеляза трансформацията на човешката телесност, биологичния субстрат на самия индивид в обект на пазарни отношения. Пазарът отправя определени индивидуални искания към индивида, съзнателно или несъзнателно, да конфигурира самостоятелно психосоматичната основа на собствената си личност, давайки й, така да се каже, презентация. И още: “Успехът до голяма степен зависи от това доколко хората са способни да се продават на пазара, колко интересна е опаковката им”, колко “весела”, “силна”, “енергична”… възприемате себе си като продукт или по-точно като продавач и като продукт едновременно.” (Фром 1993: 65-75). Критерият за подбор в конкурентна борба на пазара на труда на етапа на развита техногенна цивилизация става способността за бързо адаптиране на индивида към изискванията на съвременните технологии.

Биовластта поражда биополитиката като израз на социално-политическите науки за живите, както по отношение на политическата теория, така и на практическата политика или, в по-тесен смисъл, прилагането на подходи, теории и методи на биологичните науки в политическата наука. Тази ситуация стимулира развитието на биоетиката като хуманистично измерение на интеграцията на генетиката и биотехнологиите, като етиката на оцеляването на човека, научна дисциплина, предмет на която са етичните дилеми и конфликти, произтичащи от развитието на биотехнологията. Биополитиката и биоетиката са нови интердисциплинарни области на науката на ръба между природонаучното и социално-хуманитарното знание. Но за съвременния хуманизъм те вече са резултат от новия статус на науката в обществото и от новия й образ за съвременния човек. Така че, поради редица фактори (развитието на генетиката и биотехнологиите е само един, макар и най-важният), се извършва биополитизация на съвременния свят. Съвременните технологии създават мощни инструменти за формиране и контрол на “общественото мнение” и в по-широк смисъл за програмиране на човешка личност, чиято ефективност надхвърля всичко, което е измислено с добри или зли намерения през последните хилядолетия. Дори днешната извънредна ситуация, погледната отвъд управляващи (емблематично представени от трите генерала) и управляемите (които трябва да си седят вкъщи) изглеждат като актьори в една експериментална ситуация, която се управлява от други, трети субекти.

* * *

Пандемията от коронавирус разкрива не само дълбоката връзка между начина на функциониране на съвременната цивилизация и риска, но и засилващата се биовласт, която получава мощен тласък от постиженията в генетиката, а днес от COVID-19, която промени радикално начина на живеене като центрира човешкото битие по линията заразени-незаразени, излекувани-починали, физическа дистанция и изолация, маски, дезинфектанти и т.н. Очевидна е, че политическото използване на човешкото тяло ще има своето интензивно развитие.

ЛИТЕРАРТУРА

Бек, У. (2001). Световното рисково общество. С., Обсидиан.

Гидънс, А. (2003). Социология. ИК Прозорец.

Гидденс Э. (1994). Судьба, риск и безопасность. Thesis. № 5.

Зомбарт, В. (2005). Собр. соч. в 3 т. Буржоа. Т. 1. С. Пет., В. Даль.

Луман, Н. (1994). Понятие риска и рациональность. Thesis, № 5.

Палмер, Дж. и Л. Палмер. (2003). Эволюционная психология. Секреты поведении Homo sapiens. Еврознак.

Фром, Э. (1993). Психоанализ и этика. Москва: Издательство “Республика”, 65 – 75.

Ritzer G. (1996). The McDonaldization of Society: An Investigation Into the Changing Character of Contemporary Social Life. Thousand Oaks: Pine Forge Press.