Сп. „Етически изследвания“, бр. 8, кн. 1/2023

ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ И ИНТЕГРИТЕТ В НАУКАТА

ВАЛЕНТИНА ДРАМАЛИЕВА

Университет за национално и световно стопанство, София

valentinadramalieva@gmail.com

PROFESSIONALISM AND INTEGRITY IN SCIENCE

VALENTINA DRAMALIEVA

University of National and World Economy, Sofia

Abstract

The study presents concepts related to the understanding of professional science (academic) ethics, starting from: profession, science as a profession, professionalism, modern formula for professionalism, integrity, applied ethics, science ethics as an applied ethics. Then, some features of professional science ethics are highlighted and it is indicated which basic ethical standards it includes – established ethical values, norms, principles, qualities and behavioral models in science activity are explained on that occasion. The scholarly debate over which ethical standards are decisive is also presented. Instead of a conclusion, the expectations that arise from the possibilities and role of professional science ethics are pointed.

Keywords: Integrity in Science, Profession, Professional Ethical Standards in Science, Professionalism, Science (Academic) Ethics

1. Какво е професия? Науката като професия

Професията се определя като „трудова дейност, изискваща определени теоретични знания и практически умения, усвоявани обикновено в учебно заведение, която се упражнява постоянно или продължително в социална среда като източник на средства за прехрана“ (Речник на българския език БАН: Професия ). Професиите имат основна роля за разпределението на труда и функционирането на днешното общество. Всички професии са важни и значими, защото по свой начин допринасят за общественото благо. Професиите, които вече не са актуални за обществото, отпадат сами от неговата структура, а заедно със социалните промени се появяват нови – примери има много. Това прави професиите равнопоставени.

От друга страна обаче, някои професии се възприемат като особено значими [1], тъй като са свързани с големи очаквания от страна на обществото заради постигането на важни цели или пък заради потенциални заплахи, както и заради съпътстващите ги възможни манипулации. Заедно с това тези професии обикновено са обвързани и с голяма свобода на хората, които ги изпълняват – на тях непрекъснато им се налага да правят избор и да взимат обосновани решения в дейността си. Точно такива професии най-вече са в обектива на обществения интерес и обществените изисквания. Сред тях, без съмнение, се нареждат професиите на преподавателя, учения, лекаря, журналиста, юриста и други в пъстрата палитра от необходими дейности в непрекъснато променящото се разделение на труда. Към тях обществото предявява специални завишени изисквания, за да гарантира по този начин големите си очаквания. Обикновено това са изисквания за продължителност и интензивност на обучението, за осъществена практика (стаж), за владеене на специализирани знания и умения, за професионални организации и професионално регулиране, за лицензиране, за сертифициране и др. Към всички подобни задължителни и формализирани изисквания, отправени по необходимост към актуалните професии, днешното общество все по-често добавя и определен набор от етически изисквания. Те са една добра възможност да се допълни и оптимизира регулирането, което обичайно се осъществява от държавата с помощта на правния регулатор в полза на обществото.

Към тези значими професии днес се отнася и научната дейност. Съвременното състояние на науката и промененото й място в обществото внасят също промени и в статуса на хората, които правят наука. Научната дейност отдавна не е самодейност и случайно занимание на любопитни и изкушени в познанието индивиди, както е била някога, а се обособява като професия. Това означава, че професионалната научна дейност задължително се обвързва със строги формални изисквания: за продължителност и интензивност на обучението; за достигнати високи нива на образованието в определена научна област; за сертифицирани доказателства за владеене на набор от специализирани научни знания; за придобити високи степени в научната област; за принадлежност към лицензирана научна институция; за членство в професионална научна организация, съюз, обединение; за реално практикуване на научна дейност и доказателства за осъществяването й – научни изследвания, преподаване, проекти, публикации, форуми. Заедно с това, научната дейност не само е професия, но вече е сред най-актуалните професии, защото е свързана с повишени очаквания към науката, както и с очаквания за образоването на цялото общество, а също и за обучението на хората от всички останали професии. Именно големите очакванията към тази професия пораждат съответно големи изисквания и специално внимание от страна на социума. Към изискванията разбираемо се добавят и етически изисквания, които се очаква да допълнят спонтанно установилото се вече собствено регулиране в научната сфера, както и наличното правно регулиране там, а по този начин да оптимизират науката, а чрез нея – и обществото. Тези очаквания наистина са големи и заслужават специално внимание.

За да се впишат сред останалите регулатори на деловите отношения и за да бъдат по-надеждни и ефективни, етическите изисквания също се формализират, търсейки работещи механизми и модели за действието си, като по този начин те придобиват все по-широко разпространение и утвърждават своя статут и роля. Такива „етически институции“ са например: академичните етически кодекси; комисиите за академична етика; етическите модели за поведение, като: академична почтеност (интегритет), добра академична практика, добра академична репутация, академична лоялност. Поражда се необходимостта в науката да се съблюдават определени правила, базирани на общи ценности. Всичко това отваря широко вратите на приложната етика към науката – като специална обществена сфера и като специфична професия. Именно този важен въпрос – за професионалната научна етика, се анализира по-нататък.

2. Какво е професионализъм? Съвременната формула за професионализъм в науката

Заради изключителната важност на професиите в съвременното общество, интересът и изискванията към тях непрекъснато се увеличават, защото се очаква те да се развиват постоянно и да постигат във все по-висока степен предназначението си в разделението на труда и да допринасят за социалното благо. Завишените претенции към всички професии са свързани с усилия да се създават общи предпоставки, които да стимулират ефективността им. В тази връзка е важно да се установи кои са онези общи фактори, които целенасочено могат да съдействат, за да се визират като предпоставки за ефективност на всяка професия. В резултат на тези нагласи и усилия се ражда понятието „професионализъм“, включващо общи изисквания към професиите, които същевременно се разглеждат като необходими общи фактори за повишаване на ефективността на всички професии. Професионализмът се налага като важно обобщаващо понятие, което е нужно за всички професии за постигането на тази цел.

Справката показва, че понятието „професионализъм“ има две основни значения: 1) Превърнато в професия занимание с нещо; 2) Висока степен на умение, която е присъща на професионалиста (Речник на българския език: Професионализъм). Както вече беше посочено по-горе, значимите дейности днес се превръщат в професии, а за всички професии е важно да постигат висока степен на умения и ефективност. Затова именно в литературата често се среща разбирането, че „професионализмът е поведението или качествата, които характеризират дадена професия“ (Нова Визия: Професионализъм. Що е то и как да го развием). Това означава, че професионалистите (макар и от различни професии) се отличават с характерно поведение и притежават определени качества.

В контекста на посоченото определение не е чудно, че съвременното разбиране за професионализъм включва два компонента: 1) специализирани компетентности, умения, поведение, качества; 2) етически компетентности, умения, поведение, качества. Формулата се отнася към всички професии, но съдържанието на компонентите е различно за всяка от тях. По този начин се преодолява ограниченото схващане, че само чисто специализирани компетентности, умения, поведение и качества са достатъчно условие за високи постижения във всяка конкретна професия. Подобно тясно специализиране на изискванията отдавна е отживелица заради своята недостатъчност. Напротив, наличието на определени етически компетентности, умения, поведение и качества е важно за всички професии, най-вече защото е необходима предпоставка за разгръщането на специализираните. Смята се дори, че липсата на „етическия компонент“ във формулата е сигурна предпоставка за професионална неефективност, тъй като затруднява и често пречи за разгръщането на „чисто“ специализираните компетентности и умения, дори когато те са на високо ниво. Затова никак не е случайно, че структурите за „човешки ресурси“, занимаващи се с търсене на професионалисти в различни области, винаги използват свои начини да установят наличието както на специалната, така и етическата компетентност на кандидатите за (почти всяка) определена работа.

В тази връзка например някои мотивационни анализи за професионализма сочат, че днес е широко възприето да се счита, че „професионалистите притежават следните основни характеристики: 1) Специализирана компетентност; 2) Отговорност; 3) Етика; 4) Самоконтрол; 5) Подходяща външност“ (Нова Визия: Професионализъм. Що е то и как да го развием). За да има добри резултати в професионалната дейност, е нужно да се развива и да се тества всяка от тези характеристики. Ако сме по-прецизни към цитираната систематизация обаче ще видим, че всъщност става въпрос за три, а не за пет характеристики, тъй като отговорността и самоконтролът трябва да се отнесат към етиката, защото фактически те са етически качества и механизми. Там се сочи също, че: „отговорността означава, че на професионалиста може да се разчита – той спазва обещанията и ангажиментите, които поема“, а „самоконтролът изисква човек да контролира зряло емоциите си, когато работи с хора или под напрежение“ (Нова Визия: Професионализъм. Що е то и как да го развием). Тези обяснения също подчертават принадлежността на характеристиките към етическите механизми и модели. Така остава само още един компонент – подходяща външност, която е част от деловия етикет и подпомага основното му предназначение – да улесни поведението. А в разглеждания тук контекст, дори изискването за подходяща външност също е подчинено на етическа кауза, тъй като „показва уважение към другите, внушава самочувствие и печели лесно доверието на околните“ (Нова Визия: Професионализъм. Що е то и как да го развием).

Съвременната формула за професионализъм

Посочената „формула“ за професионализъм се търси, тества и прилага в различни професии. Не е чудно тогава, че съвременното разбиране за професионализъм се отнася и за професионалната научна дейност. Това означава, че „специализираната“ и „етическата“ част в тази формула трябва да се разпознават и отграничават ясно. Без съмнение, високият професионализъм в науката включва, от една страна, специализирани изисквания: (1) специализирана компетентност (придобити специализирани знания), (2) специализирани умения и (3) специализирани качества в определена област на научното познание. От друга страна обаче, към тях очаквано се добавят и етически изисквания, а именно: (1) етическа компетентност – знания за основните етически стандарти (етически ценности, норми, принципи, качества и модели за поведение) [2] в научната сфера; (2) етически умения за използването на етическите стандарти при етическия анализ, обективната етическата оценка и взимането на правилни решения; (3) етически качества, които са важни за учените; (4) етически модели за поведение, работещи надеждно и ефективно в науката. По нататък ще разгледаме изброените тук отделни компоненти на „етическата част“ в тази формула и ще се опитаме да обосновем необходимостта им за научната дейност.

3. Какво е интегритет и почтеност?

Персонален интегритет (почтеност). Професионален интегритет (почтеност)

Понятието „интегритет“ се употребява широко в много езици със значения, близки до първоначалната му етимология в латинския – смята се, че то „еволюира от лат. прилагателно integrity – цяло число, със смисъла на цяло или завършено“ (Oxford Living Dictionaries: Definition of Integrity in English). На български се употребяват (като синоними) както интегритет, така и почтеност. Интересно е да се проследят значенията на понятието в авторитетни речници на английския език, тъй като те добавят възлови етимологични нюанси към съвременното му утвърждаване и роля. Речникът на Кеймбридж сочи като основно „качеството да си честен и да имаш силни морални принципи, които отказваш да променяш“ (Cambridge Dictionary: Meaning of Integrity in English). Оксфордският речник визира, освен това качество, също и „състояние на цялостност и неделимост“ (Oxford Living Dictionaries: Definition of Integrity in English), а речникът Уебстър изтъква „състояние на освободеност от щети или негативи; цялостна честност и откровеност; качество или състояние на цялостност и неделимост“ (Merriam–Webster: Integrity Definition & Meaning).

В българския език като че ли повече се използва понятието „почтеност“, което се свързва етимологично с отдаване на почит (заради заслуги), признание, зачитане. Затова почтеност се отнася към човек, „който е почтен; заслужава почит, внушава почит; който е приличен, морален, пристоен“, а за синоними се сочат: „честност, благородство, лоялност, пристойност, коректност, добросъвестност“ (Речник на българския език: Почтеност). За някои почтеността е обвързана повече със спонтанността на морала. Напоследък в честа употреба е и понятието „интегритет“ – особено в контекста на целенасочената разумност на етиката в деловите отношения.

В етиката понятието „интегритет (почтеност)“ е традиционна обвързано и с латинските, и с българските си етимологични акценти, което включва разбирането му като: 1) Етическа (морална) ценност; 2) Добродетел, показваща, че действията се обуславят от следване на етически (морални) императиви – онова, което трябва да се прави; 3) Отъждествяване с честност, истинност, точност на поведението (обратно на лицемерието); 4) Свързване с необходимост да се преодоляват определени изкушения или негативни практики, които пречат на цялостността; 5) Непокътнат, цял, недокоснат; недокоснат от зло (Уикиречник: Почтеност).

Посоченото дотук помага да се разбере не само смисъла, но и ролята на понятието за етиката. Не случайно очакванията за интегритет (почтеност) са свързани както със съблюдаването на определени етически (морални) стандарти, особено честност, така и със стремежа по този начин да се подсигури нужното единство, цялостност и неделимост на човека, групата, обществото, както също така и недопускането на вреди, нарушения, негативи, защото именно те пречат на цялостността. Всичко това подсигурява действителната полза и прагматичния аспект на това понятие, насочено да подпомага и стимулира действието на морала, като се прикрепва към различни морални субекти – индивидуални или групови. В този смисъл говорим за персонален (личностен) интегритет (почтеност), както и за професионален (на определена професия) интегритет (почтеност), а също и за организационен (колективен) интегритет (почтеност) и т.н. Важно е също, че понятието се прилага широко във всички сфери на обществото – както в деловите (формални), така и в житейска (неформална).

Персонален интегритет (почтеност) означава, че в индивидуален план са постигнати вътрешен баланс и цялостност, а също – и в отношенията на индивида с обществото. Личността практикува честен начин на живот, като последователно и безкомпромисно спазва морални и етически стандарти. Вътрешният смисъл на цялостността произтича от качества, като честност и последователност, както и от действия в унисон с ценностите, убежденията, принципите, които, от своя страна, осигуряват единство и баланс на индивида.

Професионален интегритет (почтеност) означава, че в професията е постигнат висок професионализъм – т.е. налични и изпълнени са както специализираните, така и етическите изисквания, което именно създава определена цялостност и завършеност на професионалиста. В същото време това означава недопускане на определени нарушения, вреди и негативи, които пречат на единството и цялостността в професията.

Организационен интегритет (почтеност) означава, че определена структура (организация, институция) съблюдава значимите етически стандарти, валидни за съответната сфера, което допринася за постигането на цялостност, единство, баланс, а същевременно е дистанциране от нежелани и зловредни практики в организацията.

Интегритетът (почтеността) е утвърден, важен и надежден модел за всяка делова сфера, поради което се е наложила практиката да се установява (измерва) наличността на този модел при постъпване на работа и сформирането на различни екипи (колективи). В тази посока се разчита на приложната психологията за изработване и прилагане на подходящи тестове, които се ползват в практиката за установяването му.

4. Какво е приложна етика? Научната етика като приложна етика

Практическата ориентация на етиката е нейна специфика от обособяването й, като теоретично осмисляне на житейските проблеми, още през Античността. Още тогава част от мисията на етиката е да прилага теоретичните достижения обратно в практиката, за да подпомогне хората в техния избор на поведение и за взимането на правилни решения в усилията им за по-смислен и щастлив живот. Тази вътрешно заложена „приложност“ се утвърждава и развива през вековете, достигайки до обособяването на приложната етика, като важен и необходим аспект (често визиран като контрапункт на теоретичния аспект) в съвременната етика.

Предназначението на приложната етика е да подпомогне анализа и обективната етическа оценка, необходими за решаването на специфичните ценностни проблеми, възникващи в редица области и сфери на обществения живот – най-вече тези, които са проблемни или пък са особено важни (актуални) в даден момент, т.е. значими [1]. Фактически приложната етика се обособява като тази част от етиката, която търси начини и механизми за прилагането на етически стандарти (ценности, норми, принципи, качества, модели) [2] към различни значими обществени сфери, професии, случаи (казуси).

Приложната етика няма единно битие – тя е съвкупност от множество приложни етики. Причината за това е, че етическите стандарти не могат да се прилагат като единен и универсален еталон към всички сфери, а се адаптират към спецификата и целите на съответната сфера и винаги се променят, поне частично. Именно затова те не са обща рецепта за поведение, а изискват конкретна преценка за всяка сфера, за всяка професия, за всеки казус. По този начин се разграничават и отделните приложни етики.

През 70-те години на ХХ век, във връзка с усложняването на обществото и необходимостта да се анализират и решават разнообразни социално значими проблеми, се забелязва емблематично развитие на приложната етика, свързано с обособяване, утвърждаване и разцвет на редица приложни етики [3]. Целта е: утвърдени морални и етически ценности, норми, принципи, качества и модели за поведение да се изясняват, систематизират, популяризират и използват в тези сфери на обществения живот, които са твърде значими или проблемни в днешната реалност. За прегледност и по-голяма яснота съвкупността от приложни етики може да се систематизира и представи като 3 типа, свързани съответно с прилагането на етически стандарти към: 1) значими сфери, като: научна етика, бизнес етика, правна етика, политическа етика, медийна етика, биоетика, медицинска етика, компютърна етика, екологична етика, др.; 2) значими професии (професионални етики), като: научна/академична (изследователска, преподавателска), лекарска, журналистическа, учителска, търговска, инженерна, политическа, магистратска (прокурорска, съдийска, адвокатска, нотариус), административна, управленска, мениджърска, др.; 3) значими казуси: от деловата сфера – етическа казуистика; от живота – житейска етика, [4]

В тази връзка трябва да се направи уточнението, че професиите също могат да се разглеждат като (специфична) обществена сфера, което би обезсмислило обособяването им като отделен тип. От друга страна обаче, изключителната значимост на професиите за съвременното общество, както и някои сходства в проблемите и механизмите на отделните професии, са причина те да се анализират като отделен тип. Заедно с това трябва да се подчертае, че професионалната етика също няма единно битие, а е съвкупност от множество професионални етики, имащи свои собствени особености. Затова всяка професионална етика се визира и като отделна (конкретна). Посочената типология на приложната етика (в нейната съвкупност от приложни етики) не е универсална и общоприета, а цели да онагледи множеството превъплъщения на прилагането на етически стандарти към разнородни (но все значими) социални сфери, професии, казуси. Целта е да се онагледи и улесни разбирането на приложната етика, както и да се стимулира ролята ѝ.

Приложната етика, със своите предварителни нагласи, цели и възможности, очевидно се отнася и към науката. Причината за това е, че науката е сред най-значимите сфери на обществото днес. От една страна, науката се разбира като самия процес на постигане на знанието, а от друга – като крайния и систематизиран резултат от придобитото знание. И в двата си аспекта, без съмнение, науката е значима сфера. На първо място, заради това, че човечеството поставя науката сред най-важните области, защото увенчава човешкото познание и човешкия разум и защото е тясно обвързана с очакването за полезност, благоденствие и развитие по отношение на обществото. На второ място, заради това, че науката е безусловна ценност в редицата на всички значими ценности за човека. На трето място, заради това, че науката концентрира в себе си множество противоречия и проблеми, които се изострят с развитието на човечеството, а решаването им става все по-належащо. А вече беше посочено, че когато в обществото трябва да се решават ценностни проблеми или да се взимат други важни решения, както и когато директно се нарушават морални (етически) стандарти, обикновено се говори за етика и се търси нейната помощ. От друга страна, това не е никак лесно за науката, където съдействието на етиката не бива да влияе на обективността, като нейна определяща черта. Недопустимо е ценностите на етиката да оказват субективно въздействие и да застрашават обективността на науката. Това създава заплахи, които трябва да се познават, за да се предвиждат и предотвратяват.

В унисон с казаното по-горе, научната етика също носи характерните особености на приложната етика и е една конкретна приложна етика сред всички останали приложни етики. Заедно с това тя има тройна структура, включвайки трите типа приложни етики, но разглеждани във връзката им с науката. Затова може да се каже, че научната етика е едновременно:

а) Прилагането на етически стандарти към науката, като специфична и значима сфера; към всички нейни под-сфери (изследователска, преподавателска), научни области и многообразната научна дейност, с цел да се анализират и решават възникващите там ценностни проблеми, както и да се оценяват и регулират поведението и отношенията в научната сфера;

б) Професионална етика на хората, занимаващи се (професионално) с наука;

в) Казуистика, свързана с обективна етическа оценка на реални случаи и взимане на правилни решения (ежедневни и стратегически) от професионалистите на всички нива и за всички отношения в научната сфера и в обществото.

5. Кои са особеностите на професионалната научна етика?

Науката включва всички дейности, свързани със създаването, доказването, развитието, систематизирането, съхраняването и разпространяването на научно знание. Обичайно тези дейности се свеждат до: проучвателна, аналитична, прогнозна, експертна, развойна, технологична, нормативна, внедрителска, творческа. Често те се определят цялостно като академична дейност. Може да се каже, че „академично“ е свързано най-вече с дейностния аспект на науката. В този смисъл „научна дейност“ и „академична дейност“ са синоними и така ще бъдат употребявани по-нататък. Според справочниците етимологията на „академично“ идва от името на философската Академия на Платон (387 п.н.е.), основана в маслинена горичка край Атина, а понятието обикновено се разбира „като обобщаващ термин за всичко свързано с наука: научната общност по света, съставена от всички учени (изследователи, преподаватели във висшите училища) или като производно за всичко свързано с научната общност и произтичащото от нея – а кадемично общуване, академичен живот, академична среда“ (Уикипедия: Академия).

В академичната дейност са обособени две под-сфери: изследователска и преподавателска. Най-общо казано, професионално науката се прави от учени-изследователи, а се разпространява и съхранява от преподаватели, които заедно с това имат отговорната задача да създават позитивно отношение към научното познание в обществото. В повечето случаи това са едни и същи хора, но не задължително – някои остават повече обвързани с научните изследвания, а други – с преподаването. Науката се прави от хора, които обичайно и по необходимост имат висок интелект и подчертана критичност; високо самосъзнание и ясна самооценка; висока проява на свободната си воля и категорична целеустременост. За да осъществяват своята високо специализирана дейност, тези хора влизат в отношения помежду си, както и с други свързани страни, а също – и с обектите на своя труд. От друга страна, науката не занимава само учените, а се е превърнала в широко поле на човешки отношения, включващи също и посредници на знание, студенти, издатели, любители, критици и др. Това допълнително усложнява отношенията в науката и поражда нови проблеми, които очакват да намерят решение.

Тъй като именно чрез тези отношения се осъществява науката, е много важно те да бъдат допълнително насочвани, стимулирани, оценявани, регулирани. Това става още по-неотложно, когато са налице проблеми или отклонения от поставената цел. Затова и тук, както и в другите социални сфери, се разчита на възможностите на етиката, като теоретичен модел на морала – регулатор, който е утвърден и добре познат за всички хора. Водещ въпрос в тази връзка е: дали собственият житейски морал на професионалистите в науката е достатъчно надежден инструмент в тази посока? И също: дали отклоненията в науката се дължат на пропуски в личния морал на учените (т.е. имат случаен личностен характер) или става въпрос за типични за науката отклонения? Дали нарушенията са (само) заради незнание или неосъзнаване на етическите стандарти, които формират научната почтеност? И все повече се налага отговорът, че както във всички делови сфери и професии, личният морал на професионалистите в науката далеч не е достатъчен, за да се овладяват конкретните делови проблеми и да не се допускат определени нежелани практики. За постигането на тези цели се разчита на конкретните професионални етики.

Днес широко се говори за необходимостта от целенасоченост на отношенията в науката, което е свързано с овладяване (осмисляне, назоваване, регулиране, контролиране) на научната почтеност (интегритет) като желан поведенчески модел. Ако приемем, че отклоненията и проблемите в науката са специфични, то трябва да приемем и наличието на специфични етически стандарти в тази делова сфера. Действително някога етическите стандарти в науката са се предавали мълчаливо от учителя на ученика и по традиция, а днес това вече не е достатъчно поради настъпилите промени. Затова е добре да се установят и следват някои стъпки (1) да се установи кои са основните етически (морални) ценности, норми, принципи, качества и модели за поведение, които са най-адекватни за тази сфера и могат да се използват като надеждни етически стандарти при оценяването и регулирането на поведението и отношенията в науката. Именно заради това тяхното осъзнаване, назоваване, осмисляне и структуриране е приоритетно начинание в проблемното поле на професионалната научна етика. (2) Към това трябва да се добави публичното обявяване на тези етически стандарти и ангажирането с тях на научната общност под различни форми. (3) Дълбок смисъл има също и да се установят и посочат надеждни механизми и модели за действие на етическите стандарти в сферата на науката. Нужно е да се търсят и предпочитат модели, които да стимулират процесите на регулиране в науката, както и за недопускане на нежелано поведение (нарушения), а също – и за справяне с нарушенията, когато те все пак са факт. Нужно е също да се посочат и адекватни авторитети, чрез които може да се противодейства на отклоненията и нежеланите практики. Защото днес се наблюдават многобройни фалшификации в научната практика – изненадващи научни доказателства, емоции, субективност, както и други нарушения, на които трябва да се противодейства целенасочено. Затова все повече се говори за етика и се търси целенасочено ѝ съдействие във все по-сложната и променяща се реалност на науката.

Професионалната етика на учените (изследователи и преподаватели) систематизира основните етически стандарти за поведение (етически ценности, етически норми, етически принципи, етически качества и етически модели), които трябва да дефинират правата и отговорностите им като професионалисти в няколко основни типа отношения, чрез които се реализира дейността им, а именно: 1) Отношенията между самите учени; 2) Отношенията с други страни, участващи в дейността им: работодатели; поръчители; спонсори; обекти на научно изследване или дейност; издатели; клиенти; студенти; 3) Отношенията с обществото като цяло.

6. Кои основни етически стандарти включва научната етика?

Посочените отношения също имат собствена специфика и са важни за науката и за професионалистите в нея. Към тяхната специфика и към особеностите на научната среда се адаптират всички етически компоненти – ценности, норми, принципи, модели за поведение, когато се прилагат в тази конкретна делова среда. Именно утвърждаването им като предпочитани критерии за обективна етическа оценка, за осъществяване на избор и за регулиране на поведението и на отношенията в науката в интерес както на науката, така и на обществото, ги прави етически стандарти.

Заради важността им, накратко по-надолу ще бъдат разяснени тези основни етически компоненти – (1) етически ценности, (2) етически норми, (3) етически принципи и (4) етически модели за поведение, обособени като надеждни и работещи етически стандарти в науката.

6.1 Етическите ценности в науката и научната дейност

Темата за ценностите е особено чувствителна за науката – някои виждат източник на противоречия и проблеми именно тук. Тъй като науката е сфера на чистата обективност, тя често се дистанцира от всякакви ценности и други субективни въздействия, които могат да я компрометират. Това уточнение, разбира се, винаги трябва да се има предвид, но същевременно и обективността се превръща в ценност, тъй като науката по необходимост трябва да си я подсигури. Видно е, че науката не може да пренебрегва ценностите и да се изолира от тях., тъй като са важни за нея. Нещо повече, някои ценности са дори определящи, например: истина, свобода, доверие, обективност.

Истината е определяща ценност за науката, защото е цел на познанието като процес, а също – тя е и резултат от процеса на познанието. Сред основните й характеристики са: относителност, вътрешна противоречивост, както и постоянното преодоляване на заблуждения. Споровете дали истината има собствено битие и кои са критериите за истинност датират от Античността, но и днес нямат единен отговор. Същевременно обаче не секват усилията за разкриване на битието, т.е. същността на нещата, както и особената връзка между субекта и обекта на познанието. Всяка наука се стреми към истина и търси начини (методи) за нейното достигане и доказване. Науката не може да съществува, ако се отдели от истината и от усилията за доказването й.

Свободата е водеща ценност за науката, защото произтича от свободната воля, която е същностна характеристика на човека и е твърде значима за него. Свободната воля означава, че субектът сам прави избор и така осъществява своите съзнателни и целенасочени действия. От друга страна, волята се „задвижва“ от ценностите – те показват кое е желаното и правилното според конкретната преценка на субекта, който прави избор всеки път във всяка ситуация. Свободата има два основни смислови аспекта: 1) позитивен – като активност, възможност за избор, свобода „да“; 2) негативен – като независимост, свобода „от“. Те са еднакво важни за всеки индивид, а и за обществото. Човекът винаги се стреми към свобода, както и към нейното увеличаване – това означава, че той търси едновременно повече възможности за избор (свобода „да“) и повече независимост (свобода „от“). Свободата се цени високо и заради това, че е свързана с духовната същност на човека и с познанието, което също е върховно човешко достижение. Затова свободата е в тясна връзка с академичната дейност и общуване, където се конкретизира като свобода на духа и академична свобода. Без съмнение, те са измежду най-значимите ценности за професионалистите в науката, защото именно чрез тях те се проявяват като активни и независими и постигат собствено научните си цели.

Доверието е друга важна ценност, защото допринася за съществуването и развитието на науката. Липсата на доверие прави науката невъзможна, защо всеки път учените трябва да започват отначало, ако не могат да се опрат на достиженията на колегите си. Същевременно това прави невъзможна комуникацията между тях и научните екипи. По тази причина е важно всички учени да имат доверие в знанието, както и да изграждат доверие към своите теории и към останалите учени [5]. Доверието се утвърждава сред най-безспорните и „желателни“ ценности и морални императиви за науката, което го прави водеща ценност и за научната етика. Интересни са значенията му: 1) „Вяра в добрите намерения на някого, в неговото благоразположение, в неговата порядъчност, съзнателност, професионализъм“ (Български тълковен речник: Доверие); 2) „Вяра, надежда или устойчива вяра, че друго лице, група или обединение ще действа по подходящ начин в дадена ситуация или обстоятелства; 3) Вяра (сигурност), която индивидът има в себе си; 4) Вяра (сигурност), която индивидът има в един или повече хора (структури) от заобикалящата го среда“ (Хуманитарни науки, 2022: Какво е доверието); 5) „Състояние, при което хората си вярват един на друг“ (Уикиречник: Доверие). Тези смислови значения, тясно свързани с вярата/убедеността, ясно показват защо доверието е значимо както за индивида, така и за обществото, а за науката е особено ценно и определящо.

Обективността е определяща ценност за науката, тъй като е необходима предпоставка за научните изследвания, както и за достигане на истината. В тълковния речник обективност се определя като „производно от обективен и означава безпристрастност; справедливост; определя се също и като противоположност на субективност“ (Речник на българския език: Обективност). За науката е важен също и онзи смисъл на обективността, който я определя като способност да се отчита и елиминира субективното въздействие на всичко, което влияе негативно – така науката се застрахова срещу вредни въздействия, като емоционалността със сигурност е едно от тях. Така обективността е свързана също и с овладяване на емоциите и със стимулиране на емоционалната интелигентност. Освен да преодолява субективизма, обективността се стреми също и да подсигури други важни ценности – справедливост и безпристрастност.

В подкрепа на специалното място на ценностите в научната дейност могат да бъдат посочени различни аргументи, които широко се обсъждат в литературата [6]. За по-голяма яснота, те най-общо могат да се систематизират така:

1. Науката е немислима без ценности, като: истина, свобода, доверие, обективност.

2. Науката е сфера, в която професионалистите непрекъснато правят избор и взимат решения, които трябва да са правилни; за преценката са нужни ценности.

3. Науката се развива бурно и е важно не само дали може (дали е възможно), но и дали трябва (дали е допустимо), а именно ценностите са критерий за определяне на това.

4. Науката е място и за чисто човешки проблеми – характери, амбиции, слабости, изкушения, а ценностите подпомагат осмислянето им и осигуряват обективност.

5. Науката се осъществява от хора, влизащи в разнообразни отношения, които трябва да се оценяват и регулират, а именно ценностите са определящ критерий за оценка.

6. Науката, както и учените, имат нужда от модели на поведение – а всеки модел е определена съвкупност от ценности.

7. Науката се гради от лични постижения, а същевременно е общо достижение на много хора, като ценностите служат за баланс и предотвратяват конфликти.

8. Науката е съпътствана едновременно от удовлетворение и неудовлетворение на учените, както и от други емоции – нужни са ценности и умения за справяне с тях.

9. Науката днес зависи много от отношението на учените към обществото, поради което споделянето и зачитането на ценностите на обществото са основен приоритет.

10. Науката днес е силно зависима от обществото, което е много по-активно отпреди, защото има знание за възможните заплахи от страна на науката. Обществото иска да упражнява контрол над науката и учените, за да съхрани себе си и своите ценности, както и да защити своите интереси и цели. Ценностите са нужни и в този контекст на осъзнатост и активност за постигане на баланс между науката и обществото.

Може да се каже, че сред най-значимите и типични етически ценности за професионалистите в науката са: истина, обективност, свобода, доверие, почтеност (интегритет), безкористност, отговорност, справедливост, безпристрастност, критичност, оригиналност, разсъдливост, добросъвестност, обществен интерес, опазване на живота, лоялност, честност, сътрудничество. Това изброяване не е изчерпателно и систематично, а служи само за онагледяване на това, кои са основните етически ценности в науката.

6.2 Етическите норми в науката и научната дейност

Етическите норми обикновено показват най-краткия и смислен път за достигане на етическите ценности. Затова се превръщат в етически императиви, които трябва да се следват. Чрез нормите ценностите се „задвижват“ и достигат своето предназначение – да бъдат „приложени“ към конкретна ситуация, обект, поведение. Без етическите норми, ценностите остават само едни абстракции. За професионалиста в науката такива важни етически императивни норми (предписания) са: да търси истината; да осигурява обективност; да бъде свободен – активен, независим; да гарантира доверие; да бъде почтен; да работи без корист; да бъде отговорен; да бъде справедлив, да бъде безпристрастен; да проявява критичност; да търси оригиналност; да разсъждава аналитично; да гарантира прозрачност; да бъде добросъвестен; да пази обществения интерес; да зачита живота, правата, човешкото достойнство; да балансира интересите; да бъде лоялен; да бъде честен; да търси сътрудничество.

6.3 Етическите принципи в науката и научната дейност

Моралните принципи са трайно и устойчиво установени зависимости между определени морални ценности, които така са се утвърдили в моралния живот, че ги приемаме като вече доказани, безспорни или дори аксиоматични. Те се визират като безусловни в обществото, именно защото правят възможно съществуването му и съответстват на основните му цели. Затова се използват като ръководни морални стандарти в поведението и са широко разпространени и традиционно утвърдени. Обичайно моралните принципи се трансформират и в етически принципи. Така повечето от тях – добре познати и работещи в житейската сфера – се прилагат като безусловни и рационални етически стандарти в различни делови сфери, като и в професиите.

За професионалистите в науката могат да се откроят следните широко възприети и прилагани етически принципи: (1) Принцип за академична автономия (свобода) – основа за функциониране на висшите училища в контекста на съвременната университетска идея и свободното придобиване и разпространение на знание; (2) Принцип за съответствие между свобода и отговорност – показва, че в обществото свободата винаги е свързана с поемането на пропорционална отговорност, тъй като реализирането на свободата на всеки индивид в една общност зависи от определени отговорности, които той и останалите хора поемат, за да я гарантират; (3) Принцип за съответствие между правата и задълженията – гарантирането на правата на всеки човек се осъществява чрез поемането на реципрочни задължения от останалите, като той самият също поема задължения към тях, за да гарантира правата им; (4) Принцип за съответствие между целта и средствата – означава, че целта определя средствата, а те трябва винаги да се визират в съответствието им към целта, като съответствието е по ценност; (5) Принцип на справедливостта – утвърждава приоритетното прилагане на справедливост във всичките й смислови аспекти, а именно като изискания за: честност; получаване на това, което е заслужено или съответно; спазване на договореното (обещаното); изпълнение на поетите задължения; взаимно зачитане на правата; (6) Деонтологичен принцип – приема, че етически правилно е това поведение, което е дължимо по принцип, без да се интересува от резултатите: „прави каквото трябва, да става каквото ще“; (7) Принцип на утилитаризма – етически правилно е това поведение, което води до максимално голямо количество добри резултати за максимално голям брой хора: „най-голямата полза (добро, щастие) за най-голям брой хора“.

Изброените етически принципи не са изчерпателен списък и не са степенувани. Но те дават представа за важността им в науката – както на самите етически принципи, така и на съблюдаването им. Придържането към принципите, само по себе си, също е желано и очаквано поведение – то се нарича принципност и е важна добродетел в науката, която се цени високо и подпомага научното общуване и правилното поведение.

6.4. Етическите качества и деловите качества в научната дейност

Човешките качества са набор от „стабилни умствени формирования на личността, с които тя влияе на обществото, осъществява активна дейност, взаимодейства с други хора. Качествата се разкриват на другите хора чрез действия и дела“ (Fartice: Човешки качества). Съществуват множество класификации на човешките качества, групирани според различни критерии. Обичайно класификациите съдържат и етически (морални) качества. Преди да ги откроим, като начало, е добре първо да ги видим сред останалите качества, за да ги съпоставим. Без претенция за изчерпателно посочване, а само като опит за онагледяване на различни видове качества, може да се каже най-общо, че в литературата (Fartice: Човешки качества) се говори предимно за: (1) положителни качества – които са обществено одобрени (искреност, бодрост, оптимизъм, алтруизъм, надеждност, нежност, чар, общителност, учтивост, точност, лоялност, благоприличие, кураж); (2) отрицателни качества – обществено неодобрени (завист, егоизъм, арогантност, гордост, лицемерие, песимизъм, мързел, агресивност, жестокост, алчност, суетност, лъжливост, безразличие); (3) социални качества – помагат в обществото (самосъзнание, достойнство, самоуважение, широк мироглед, социална активност); (4) морални качества – подпомагат морала (човеколюбие, емпатия, благотворителност, уважение към другите, духовност, вярност, лоялност, безкористност). На фона на общия план на човешките качества вече можем да откроим и определим моралните качества.

Моралните качества на човека са тези, които: 1) са важни за съществуването на обществото; 2) са свързани с основните морални ценности и норми на обществото; 3) се формират чрез интелекта, емоциите и волята; 4) изразяват вътрешната същност на човека чрез поведение и маниери; 5) подпомагат морала. Много източници (Fartice: Човешки качества) посочват примерни класификации на моралните качества, от които е видно, че и те са различни. Обичайно се определят като: (1) позитивни (доброта, вярност, грижа, кураж, хуманност, уважение към другите, отдаденост (лоялност), безкористност, духовност, дълг, отговорност, почит, съвест, справедливост, достойнство, откритост, искреност, дисциплинираност, смелост, точност, колективизъм, такт, усърдие, честност); (2) негативни (гняв, завист, измама, злоба, ревност); (3) високи – ценени високо в дадено общество/култура (патриотизъм, целомъдрие, хуманизъм); (4) необходими – за общото благо (дълг, отговорност, точност, дисциплинираност); (5) разрешени – не противоречат на вътрешните убеждения (достойнство, съвест, почит, справедливост); (6) забранени – предизвикват неприязън (завист, безсрамие, хитрост, лъжа).

Позитивните морални качества (от горния списък) заслужават особено внимание, защото те най-вече се предписват за изпълнение и така формират очакваното правилно поведение в обществото. Често те се наричат добродетели, а негативните морални качества – пороци. Според тълковния речник „добродетел означава: 1) Нравствено качество с висока положителна оценка в обществото; 2) Непоквареност, чистота в помислите“ (Речник на българския език: Добродетел). Добродетелите характеризират най-типичните позитивни черти в поведението на хората; възприемат се и като черти на характера. Същевременно те показват как да се постигат моралните норми. Чрез тях хората демонстрират своето морално превъзходство и висота. Аристотел е първият философ, който в съчинението си „Никомахова етика“ дава определение за добродетел – тя е средина между крайности; означава приспособеност, пригодност на всяко нещо към поставената цел. Според Аристотел има два вида добродетели: (1) етически добродетели – те засягат поведението, характера и волята на човека и се проявяват в практическата дейност; (2) диано-етически добродетели – те са интелектуални и са свързани с ума и мисленето. Водещи са вторите, а сред тях мъдростта е основна добродетел – нейни прояви са: любознателност, възприемчивост, наблюдателност.

Сред посочените по-горе примери за разнообразието на човешките качества е добре да си дадем сметка за важността сред тях на специализираните качества и на етическите качества – както за отделната личност и за обществото, така и за професионализма изобщо и за професионализма в науката.

Специализираните (делови) професионални качества на човека показват компетентност и го определят като специалист. Те сочат пригодност за конкретни делови дейности. Без претенции за изчерпателност и системност, каквито са и останалите позовавания по-нататък, могат да се откроят следните специализирани (делови) професионални качества: възприемчивост, екипност, комуникативност, организационни умения, самостоятелност, инициативност, способност да преговаря, способност да планира, аналитичност, грамотност, изобретателност, позитивност, амбициозност, компетентност, квалифицираност, образованост, концентрираност, енергичност, критичност, креативност, целенасоченост, търпение, постоянство, издръжливост, последователност, самоконтрол.

Етическите (морални) професионални качества на човека показват неговата етическа нагласа и насоченост и възможностите му да работи с други хора и да постига общи цели, както и неговата пригодност за морални отношения и живот в деловата сфера. Те показват етическата му нагласа за: съблюдаване на етически стандарти; за съгласуване на интереси; за взаимно зачитане на права. Например, такива етически професионални качества са: доверие, уважение към другите, отдаденост (лоялност), дълг, отговорност, почит, съвест, справедливост, достойнство, откритост, искреност, честност, прозрачност, независимост, почтеност, конфиденциалност, такт, обективност, сътрудничество, сдържаност, смелост, добросъвестност, колегиалност, упоритост, постоянство, благоприличие, принципност, колективизъм, дисциплинираност.

Във всяка професия трябва да се прави ясно разграничение между специализираните (делови) качества и етическите качества. Посочените по-горе качества не представят изчерпателен списък, нито са подредени по важност, но те онагледяват възможните и най-често срещани човешки качества от двата типа. В тази връзка трябва да се направи още едно уточнение: качествата не са универсални и еднакво приложими към всички професии и към всички делови сфери. Напротив, всяка професия има свои приоритети и специфична подредба и в двата типа човешки качества.

Това показва, че и в науката трябва да се установят както специализираните (делови) качества, така и етическите качества, които са най-адекватни, най-необходими и най-типични за тази сфера. Обичайно систематизирането е съобразено с особеностите на научната дейност и с отношенията, които я изграждат. Определящи за науката са следните делови отношения:

1. Между (самите) учени – организационни; както и с други учени;

2. Между учените и обектите на техните изследвания; или на труда им (студентите);

3. Между (самите) научни структури и институции;

4. Между научните структури и другите структури в обществото;

5. Между науката и държавата, както и други институции;

6. Между науката и обществото – като цяло; като местна среда (общност).

Съвсем очаквано е, че тези типични за науката отношения, изграждащи професията на учените, са и твърде различни, поради което те изискват съответно и различни специализирани (делови) качества, както и различни етически качества.

6.5. Етическите модели за поведение в науката

За да се наложи желаното поведение в научната дейност, както и за да се постигне разграничаване и предпазване от нежеланото, са нужни целенасочени усилия, защото това не се случва спонтанно, от само себе си. В тази посока често се разчита на определени етически модели – те са критерии, които се използват да гарантират тези цели и да подпомогнат правилния избор на поведение на професионалистите във всяка конкретна делова ситуация, както и при взимането на решения, което те правят непрекъснато.

Етическите модели са съвкупност от значимите етически ценности, принципи и качества, които по този начин, събрани заедно, добиват цялостност и целенасоченост. Затова може да се каже, че те имат подчертан прагматичен характер. Съществуването и използването на етически модели е изпитан механизъм за действие на приложната етика.

За науката могат да се посочат следните утвърдени етически модели за поведение: академична почтеност (интегритет), добра академична практика, добра академична репутация, академична лоялност, др. За тях е характерно, че са насочени към балансиране на всички отношения, които са установени, важни и типични за научната дейност. От една страна, те улесняват общуването в тези отношения, а от друга – целят да го направят по-ефективно. Разбира се, етическите модели за поведение не повишават директно ефективността, но създават условия за това и по този начин въздействат благоприятно за постигането дори на собствено научните цели. Те са предпоставка за ефективност и затова предизвикат и общественото одобрение.

6.5.1. Академична почтеност (академичен интегритет) е модел, който е особено значим за научната дейност във всичките й отношения и структури. Моделът изисква последователно и устойчиво спазване на основните етически стандарти в науката и същевременно е насочен към дистанциране и преодоляване на негативните практики. Така се подсигурява нужният баланс и цялостност както у всеки отделен учен, така и в научната общност. Затова моделът се визира като важна предпоставка за научна ефективност. Академичната почтеност (интегритет) винаги изисква нарочни усилия и е желан модел за поведение както за учените, така и за научните организации.

6.5.2. Добра академична практика е друг предпочитан модел за поведение и за общуване в науката. Този модел обобщава поведението, което съчетава постигането на специфичните цели на науката със зачитането и съблюдаването на етическите стандарти, които най-добре работят в тази сфера. Засяга общуването между самите учени, а също и общуването им с обектите на техния труд, както и с обществото. Добрата академична практика разумно балансира съчетаването на различните аспекти на правилно поведение в науката (в т.ч. юридически правилното). Тя се възприема като важно предимство и разумно предизвикателство за академичните отношения. Тя е свързана с готовността на всеки учен: да спазва методологическите, етическите и правните стандарти за своята дейност; да не допуска нарушения; да вложи в работата си най-доброто, на което е способен, за да постигне възможно най-добрите резултати.

6.5.3. Добра академична репутация е поведенчески модел, който се основава на мнението, което се съставя в определена научна общност (или в обществото като цяло) по отношение на професионалните достойнства или недостатъци на някого – както на конкретна личност, така и на организация, структура, колегия, цяла професия. Моделът е резултат от всичко, което се прави или говори от професионалистите, както и от това, което другите мислят и говорят за тях. В тази връзка могат да са от значение не само реалните действия, но и бездействията на професионалистите. Добрата академична репутация действа на три нива: организационно; личностно; над-личностно (за групи, общности, професии, държави, култури). Тя е важен фактор за стимулиране на етически правилното поведение на професионалната общност и е високо ефективен механизъм за контрол от страна на обществото. Тя се възприема като гарант за високо качество и високи постижения и в този смисъл е предимство за тези, които я притежават (индивиди и организации), защото могат да се възползват от повече възможности, а дейността им да бъде по-продуктивна и ефективна. Лошата академична репутация, обратно, има негативен ефект и е негативен модел – никой не се доверява на хора, организации и структури с лоша репутация. Заедно с това, практиката сочи, че тя трудно се променя и от нея не може да се избяга. Затова е важно да се взимат предварителни мерки, за да не се допуска лоша академична репутация. Това засяга както самите професионалисти в науката, така и академичните браншове, институции, структури, а също – и цялото общество. Защото всички хора искат да се обучават и да се формират (като личности и професионалисти) от преподаватели и университети, които имат добра академична репутация. Поддържането на добра репутация е трудно и отговорно начинание, което изисква специални усилия, ограничения, лишения и инвестиции, а също – предварително и стратегическо мислене. Но разумното поведение оправдава напълно всички усилия, които гарантират добра академична репутация и не допускат лоша репутация.

6.5.4. Академична лоялност е етическа ценност и етическо качество за научната дейност, но заедно с това е утвърден позитивен модел на поведение, който „задвижва“ всяко действие на професионалистите в определена желана посока. Този модел означава наличие на съпричастност, всеотдайност и добросъвестност в постигането на основните делови цели на научната организация, както и на научната област и на науката изобщо. Задно с това академичната лоялност може да е свързана с определена съвкупност от конкретни вътрешни и външни изисквания и ограничения към поведението на всеки професионалист (да пази тайна, да не изнася информация, да защитава имиджа, да не накърнява името, да не уронва авторитета), чието спазване демонстрира неговата принадлежност към дадена научна структура, научна организация, научна област, научно отношение. Тъй като обичайно академичната лоялност е към науката и към научната организация едновременно, понякога тя е свързана с етически противоречия и конфликти, които трябва да намерят своето решение. За всеки ръководител на научна структура е приоритет да осигури и стимулира академичната лоялност, защото тя гарантира цялостно мотивиране на научната организация за постигане на целите ѝ, като се отнася за всички нейни членове, независимо от йерархията им. Затова се твърди, че академичната лоялност е желан и практикуван модел, като същевременно се търсят различни конкретни начини (механизми) да се подсигури неговата „задължителност“.

7. Кои етически стандарти са определящи в научната етика? Спорът на учените

Както вече беше посочено, етическите стандарти имат водеща роля във всяка приложна етика, а в научната етика те са още по-значими. В тази връзка трябва да се подчертае, че самите учени също установяват и дискутират отдавна важността им за професионалното постигане на конкретните научни цели. Упоритите им търсения са насочени към това: (1) да се установят и посочат най-работещите етически стандарти; (2) да се систематизират. Някои от тези емблематични опити ще бъдат посочени по-долу.

Без съмнение, за постиженията на всяка наука допринасят най-вече научните методи и свързаните с тях методологически норми – те осмислят всяка стъпка на учения в търсенето на истината. Но и те не гарантират напълно успеха в постигането на истината, защото науката се прави от хора, водени от свободната си воля. Те винаги правят избор и взимат решения – т.е. самите учени също са важни – със своя темперамент, мотивация, среда. Затова са от значение не само методологическите, но и етическите стандарти – те подпомагат учените да взимат правилни решения и да овладяват субективизма и чисто човешките проблеми и отклонения, които пречат на обективността в науката. Това заключение прави съвсем категорично през 1942 г. социологът Робърт Мъртън (1910-2003), според когото учените съзнателно трябва да се ръководят от определен набор от морални норми – етос на науката, както задължително се ръководят от набор от методологически норми. Далеч по-отдавна, още през ХVII в., като предвестник на тази идея, може да се посочи името на Хенри Олденбърг (1618-1677) – английски натурфилософ и дипломат. Още тогава той си дава сметка колко е важно да се осигури обективността в науката, като тя се гарантира с определени изисквания, с някои правила. Ученият полага усилия за създаването на специални модели за поведение на учените, въвеждайки практиката научните ръкописи да се дават за мнение на експерти, а заедно с това той създава модерния научен журнал. Същевременно той поставя и решава проблема за авторското право, което се установява чрез публикуването в утвърдено научно издание. Тези позитивни практики са валидни и днес.

По-късно, именно в контекста на посочената научна логика, Робърт Мъртън се обявява за обособяването на специфичен научен етос, чийто източник и носител е научната общност и институция, а не отделният учен. Това е важно както за ограничаването на субективизма, така и за подсигуряването на обективност. По този начин професионалните етически стандарти на учените се налагат като институционални и културни императиви, защото научната сфера е важна за цялото общество. Те са специфични именно за науката и имат дейностен характер – те са поведенчески регулатор за учените, представяйки им се като задължение, очаквано поведение, дълг. Заедно с това те са призвани да ограничат отклоненията от почтеното поведение в науката, а механизмите за действие, които ползват, са също специфични: обичаи, колективни очаквания, стимули (награди) за успешно и почтено достигнато откритие, санкция при непочтеност и етически нарушения в дейността.

Все повече се утвърждава разбирането, че науката е нормативна структура (Merton, 1942). Името на Мъртън остава в челото на професионалната научна етика и с усилията да посочи кои точно са най-типичните етически стандарти, както и да ги систематизира. Той онагледява търсенията си с акронима CUDOS, който обединява най-важните етически стандарти за науката. Отделните букви означават съответно: обществен характер (Communalism); универсалност (Universalism); безкористност (Disinterestedness); умерен скептицизъм (Organized Skepticism) (Wikipedia: Mertonian Norms). В тази формула общественият характер на науката представя публичността на знанието и факта, че научните резултати се предоставят безвъзмездно, а същевременно учените носят отговорност за тяхната истинност, както и това, че трябва да има свободен (обществен) обмен на информация между учените по света. Универсалност означава, че науката трябва да е независима от раса, религия, националност, както и да е без международни ограничения. Безкористност налага изискването да се следи за честност и обективност на научите резултати, като не се допуска манипулиране заради печалба, идеология, целесъобразност и личен интерес. Умерен скептицизъм показва колко са важни разумното съмнение и критичността, като двигател за достигане до истината.

Акронимът CUDOS става емблематичен за науката, но скоро получава нова интерпретация от Джон Зиман (1925-2005), физик и хуманист от Оксфорд, който добавя изискването за оригиналност (Originality), като четвърти елемент във формулата – на мястото на Organized, а Skepticism остава (Ziman, 1987). Това допълнение сочи, че всяко изследване обезателно трябва да има свой принос към науката – иначе е неприемливо. През 1998 г. Дейвид Резник (род. 1962) добавя още 12 компонента към CUDOS (Resnik, 1998): свобода, законност, взаимно уважение, честност, старателност, откритост, уважение към изследвания обект, признание за приносите, обучение, социална отговорност, възможност (за кариера), ефикасност. Очевидно търсенията в тази посока не спират и днес, което също потвърждава актуалността и категоричността на професионалната научна етика, както за самите учени, така и за цялото общество.

Прави впечатление, че всички етически стандарти в акронима са зададени като позитивни изисквания, като очаквано и дължимо поведение, което е формулирано като важен и желан културен поведенчески модел за учените. Всички етически стандарти са в съответствие с основните цели на науката и обществото в този момент. Те са другата страна на методологическите стандарти и така ги допълват, подкрепят, контролират. Видно е също, че възможните нежелани етически отклонения не се формулират експлицитно като забрани – те са просто обратното на позитивното и очакваното. В тази връзка научната общност е въвела свои забрани за нарушенията, които налага чрез реакции, като: възмущение, презрение, антипатия, избягване, изолиране.

В подкрепа на посочената утвърдила се тенденция за установяване и стимулиране на професионална научна етика трябва да се посочи и мнението на Карл Попър (1902-1994), известен с приноса си към философията на науката и философската методология. Според него епистемологичните принципи са всъщност етически принципи. Заедно с това той не само изтъква нуждата от научна етика изобщо, а нещо повече – нуждата от нова професионална научна етика, която да съответства на настъпилите промени в съвременното знание, а именно – неговата несигурност. Затова ценностите на Новата научна етика трябва да се адаптират най-вече към несигурността на знанието. В тази връзка Попър сочи дванадесет свързани принципа, които показват как, от етическа гледна точка, да се визират грешките в новата научна реалност (Попър, 2003: 218-20).

Усилията да се оптимизира професионално дейността на учените, както и да се оптимизират самите научни общности, не са случайни, а имат за цел изобщо да се оптимизира науката, заради изключителната й значимост, за съвременното общество. Това е една от причините днес активно да се стимулира Научната етика, като важна приложна етика, което същевременно е в синхрон с бурното развитие и на останалите приложни етики, за което стана въпрос в началото. Приема се, че от 1979 г. стартират такива усилия конкретно за науката (Драмалиева, 2012), а те включват: 1) търсене и установяване на общи етически стандарти, които да зададат модела на една добра академична практика за науката и учените по света; 2) въвеждане като традиционни и масово ползване на етически кодекси в научните съсловия, общности, организации, институции; 3) утвърждаване на саморегулацията като водещ управленски модел за всяка научна организация; 4) създаване и налагане на работещи позитивни етически модели за поведение в научната дейност и обществото; 5) осигуряване на широка публичност – общественото говорене по тези въпроси; 6) начало на обучение по Научна етика в много страни и университети по света (от 1991 г. то наистина започва).

В тази поредица за стимулирането на научната етика трябва да се посочи и подкрепата, която идва с издаването през 1989 г. на един сборен труд „Да бъдеш учен“ на американската Национална академия на науките (National Academy of Sciences, National Academy of Engineering, and Institute of Medicine, 2009). В този труд се представят общите етически стандарти, съставляващи добрата академична практика в професията на учения: истинност, честност, отговорност, добросъвестност, лоялност, дълг. Заедно с тава се посочват мерки за постигането на обективност чрез елиминирането на субективността при експеримента и интерпретирането на данни; сочи се важността на темите за конфликт на ценности и конфликт на интереси в науката, като се сочат и мерките за тяхното недопускане и преодоляване; отделя се внимание на правилните начини да се споделят научните публикации, за да придобият публичност, като при това се следи за собствеността им. В труда се акцентира на специалното място на авторските права, авторството и съавторството, както и на възможностите за отдаване на признание за заслугите на другите учени чрез утвърдени за това начини – списък на автори; цитиране; благодарности. В тази връзка се третира с голяма острота плагиатството, което е недопустимо отклонение от етическите стандарти и сериозен съвременен проблем за науката и за обществото, като същевременно се търсят механизми за недопускането и преодоляването му.

Посочените по-горе мнения на известни учени подкрепят тезата за острата необходимост от целенасочени усилия за недопускане на нарушения от всякакво естество в науката, защото вредят не само на нея, но и на обществото. Етиката се приема като едно възможно решение в тази посока. Всички са единодушни, че зачитането на етически стандарти в науката е разумно и надеждно средство за недопускане на нежелано поведение там. Затова се отдава голямо значение на професионалната научна етика, а изучаването ѝ се практикува в много академични институции по света.

8. Какви очаквания произтичат от функциите на професионалната научна етика?

Не стихват усилията да се изгражда и стимулира научната етика, защото тя трябва да е адекватна на непрестанните промени в обществото, човека, науката. Нуждата от адаптивност създава допълнителни проблеми, за да се очертае точно действителното проблемно поле на тази приложна етика. Днес регулирането и балансирането в науката е важно и за учените, и за цялото общество. Самите учени отчитат промените и си дават сметка колко е неотложно да имат адекватен морален регулатор за отношенията помежду им, както и с обществото. Нужна е само обща етическа компетентност и добра воля.

В тази връзка е добре, като допълнителен аргумент, да се припомни смисъла на самото понятие „етос“, което идва от „гръцкото ἔθος, означаващо местообитание, обичай, навик» (Wikipedia: Ethos). Етимологията го свързва с разбиране за общо пространство, обитавано от хора с общи ценности и цели, изразяващо общите им характеристики; общ дух, който мотивира идеите, обичаите, нравите. Именно тази етимология, тръгва от древна Елада и стои зад термина Етика, съставен от Аристотел (384-322), за да нарече обособената нова предметна област във философията, която определя като: знание за всекидневните отношения между хората; знание за правилното и неправилното поведение; знание за главната цел на човешкия живот; знание за положителните качества у човека – добродетелите. Извън етиката, понятието етос и днес съществува отделно. Съвременната му употреба включва: 1) общото пространство на действие и общуване; 2) общия дух на определена общност от хора, епоха или култура, който ги прави едно цяло; 3) общите етически стандарти за оценка и регулиране на поведението – ценности, норми, принципи, качества (достойнства), модели, идеали; 4) общата етическа нагласа (предразположеност); 5) общата етическа компетентност – специални познания и умения за боравене с етическите стандарти (Wikipedia: Ethos). Очевидно е, че и днес етосът е все по-нужен на разумните хора.

А днес науката още повече се нуждае от своя етос, който съхранява най-значимите елементи на професионалната научна дейност и е в основата на общия академичен дух. Този академичен етос е в съответствие със стремежа, който характеризира науката днес: да бъдат изяснени и отстранени недостатъците, грешките, отклоненията и деформациите, които я съпътстват, както и с усилието ѝ да се самопречиства, самокоригира, самоконтролира. За целта науката разчита най-вече на утвърждаването на нов Научен метод, който да стимулира рационалното логическо мислене; който да дава достатъчно възможности за проверка и доказване на постигнатото в хипотезите, теориите и преподаването, променящи се по-бързо от всякога. В тази посока е важна и идеята за саморегулирането на научната общност, която отдавна търси подходящи механизми за това. Всички посочени стремежи и усилия се подпомагат от професионалната научна етика, която също е базирана на рационалност.

Затова професионалната научната етика се възприема като една добра основа, но и като набор от различни възможности, за оптимизирането на науката. Предимствата ѝ са свързани най-вече с това, че тя: (1) осигурява предварителна яснота за етическите ценности, норми, принципи, качества и модели за очакваното поведение, както и за недопустимото поведение; (2) изгражда професионална почтеност (интегритет) у учените; (3) предотвратява конфликти и подпомага решаването на възникнали конфликти; (4) балансира всички отношения в науката, както и тези с останалите институции в обществото; (5) заявява и представя научната колегия пред обществото; (6) създава добра академична репутация; (7) цялостно оптимизира научната дейност. Именно от тези възможности произтичат и големите очаквания към нея. С тях са свързани и основните функции на професионалната научната етика – оценяваща, регулираща и формираща – които стимулират ролята ѝ в обществото.

Оценяващата функция означава, че от професионалната научна етика се очаква да оценява поведението, отношенията и събитията в научната сфера. За тази цел тя използва етическите стандарти, които са основен критерий за достигане на обективна етическа оценка (етично, неетично). За оценката са важни също и специалните етически подходи – мотивационен и консеквентен, както и съответните етически принципи (деонтологичен и утилитарен), които традиционно се използват в тези подходи. Достигането до обективна етическа оценка не е произволно или интуитивно, а е свързано със задълбочен етически анализ, който спазва определени условия и съблюдава конкретни рационални изисквания.

Регулиращата функция означава, че професионалната научна етика използва съответните за етиката механизми, за да регулира поведението и отношенията на всички нива в научната сфера: както отношенията между самите учени, така и тези – с останалите участници в научната дейност; както отношенията с обществото, така и с институциите. Това предполага в научната дейност: да се избира такова поведение, което е етически правилно; да се избягват отклоненията и нарушенията; да се предотвратява нежеланото поведение; да се взимат правилни решения; да се ползват принципите и техниките за етически анализ и обективна етическа оценка за решаването на казуси от научната сфера; да се аргументират с етически анализ научните процедури.

Формиращата функция означава, че научната етика (трябва да) формира у учените както необходимите за научната сфера етически стандарти (етически ценности, норми, принципи, качества и модели за поведение), така и определена етическа компетентност (знания и умения): за етически анализ; за обективна етическа оценка на поведението, отношенията и явленията; за взимане на правилни решения в сферата на науката. Така се създава и една обща етическа нагласа у всички хора, които се занимават с наука, за да я ползват винаги в дейността си. Етическата нагласа е необходим аспект в научната дейност, защото я подпомага цялостно – и оперативно, и стратегически.

От една страна, всичко посочено по-горе е в унисон с очакванията на обществото и с изискванията му за отговорностите на академичната общност – както за собственото ѝ развитие и усъвършенстване, така и за развитието на науката; както за образоването на обществото, така и за нивото на образованието; както за повишаването на общественото благо чрез научни открития и технологии, така и за защитата на обществения интерес и предпазването от вреди; както за развитието на човечеството, така и за прогреса въобще. От друга страна, това е и в контекста на всеобщите усилия на човечеството за утвърждаването на рационалността, която е свързана също и с необходимостта непрекъснато да се търсят правилни решения на актуални и „горещи“ проблеми за съвременността, предизвикани от науката. Негативното въздействие на някои научни и технологични достижения върху хората, научните открития, застрашаващи обществото, както и екологичните и глобалните въпроси днес, са все етически отговорности на науката, с които предстои тя да се справя и занапред.

БЕЛЕЖКИ

[1] Значимост – тук се употребява в смисъл на актуалност (проблемност) или особена важност – въобще или за определен период от живота на обществото.

[2] Етическите стандарти се разбират като съвкупността от етическите (морални) ценности, норми, принципи, качества и модели за поведение, когато те се използват като еталон (критерий) за сравнение при моралния избор и при осъществяването на обективната етическа оценка.

[3] Това време се сочи като начало на Бизнес етиката, Научната етика и се свързва с бурно развитие на Биоетиката.

[4] Класификацията за типологията на приложната етика е на автора. Въпросът се поставя за първи път в статията Преподаването на приложна етика (Драмалиева, 2005); идеята е доразвита в монографията Бизнес етика – философски прочит (Драмалиева, 2014) и в Бизнес етиката в съвременния мениджмънт (Драмалиева, 2018), както и в други статии и студии на автора, където се ползва като отправна точка за анализи, свързани с прилагането на етически стандарти в различни делови сфери и професии – наука, бизнес, политика, право, журналистика, медицина, др.

[5] По въпроса виж повече в статията на автора (Драмалиева, 2020).

[6] По въпроса виж по-подробно посочената статия (Драмалиева, 2020).

ЛИТЕРАТУРА

Драмалиева, В. (2018). Бизнес етиката в съвременния мениджмънт. София: ИК – УНСС.

Драмалиева, В. (2014). Бизнес етика – философски прочит. София, ИК – УНСС.

Драмалиева, В. (2020). Етика в науката. Защо? – В: Етически изследвания, 5 (3), 141-155.

Драмалиева, В. (2012). Етосът в науката. – В: Драмалиева, В., Е. Маринова (съставител). Етиката в българската наука. Сборник статии. София, ИК – УНСС, 9 – 19.

Драмалиева, В. (2005). Преподаването на приложна етика. – В: Философски алтернативи, 1, 77-89.

Попър, К. (2003). Толерантност и интелектуална отговорност. – В: (Камен Лозев – превод). Търсене на по-добър свят. Лекции и есета от трийсет години. София, Калъс&Космополит, 206-223.

Bauer, H. (1995). Ethics in Science. Available at: http://umsl.edu/~chickosj/202/Ethics/Ethics%20in%20Science.pdf [Accessed 05.03.2023].

Merton, R. K. (1942). The Normative Structure of Science. – In: The Sociology of Science: Theoretical and Empirical Investigations. (1979). Chicago, University of Chicago Press. Version available to read via Panarchy.org. Available at: http://www.panarchy.org/merton/science.html [Accessed 05.03.2023].

National Academy of Sciences, National Academy of Engineering, and Institute of Medicine (2009). On Being a Scientist: A Guide to Responsible Conduct in Research: Third Edition. Washington, DC, The National Academies Press. Available at: https://doi.org/10.17226/12192 [Accessed 01.02.2023].

Resnik, D. (1998). Ethics in Science: An Introduction. New York and London: Routledge.

Trust. – In: Oxford Languages. Available at: https://www.oxfordlearnersdictionaries.com/definition/english/trust_2 [Accessed 05.03.2023].

Ziman, J. (1987). An Introduction to Science Studies. The Philosophical and Social Aspects of Science and Technology. Cambridge, GB: Cambridge University Press. Available at: https://philpapers.org/rec/ZIMAIT [Accessed 05.03.2023].

Ziman, J. (1998). Why Must Scientists Become More Ethically Sensitive Than They Used to Be? – In: Science, 282 (5395), 1813–1814. Available at: https://www.science.org/doi/10.1126/science.282.5395.1813 [Accessed 05.03.2023].

Интернет речници и справочници:

Академия. – В: Уикипедия. Достъпно на: https://bg.wikipedia.org/wiki/ [Accessed 11.03.2023].

Добродетел. – В: Речник на българския език. Достъпно на: https://rechnik.chitanka.info/w/ [Accessed 11.03.2023].

Доверие. – В: Български тълковен речник. Достъпно на: https://rechnik.chitanka.info/talkoven [Accessed 05.03.2023].

Доверие. – В: Уикиречник. Достъпно на: https://bg.wiktionary.org/wiki/ [Accessed 05.03.2023].

Какво е доверие? Достъпно на: https://bg.kagouletheband.com/ucheba/25608-chto–takoe–trest.html [Accessed 10.03.2023].

Какво е доверието? Неговото определение и значение. (2022) – В: Хуманитарни науки. Достъпно на: https://bg.awordmerchant.com/confianza [Accessed 10.03.2023.]

Обективност. – В: Речник на българския език. Достъпно на: https://rechnik.chitanka.info/w/ [Accessed 01.03.2023].

Почтеност. – В: Речник на българския език. Достъпно на: https://rechnik.chitanka.info/w/ [Accessed 05.02.2023].

Почтеност. – В: Уикипедия. Достъпно на: https://bg.wikipedia.org/wiki/ [Accessed 05.02.2023].

Почтеност. – В: Уикиречник. Достъпно на: https://bg.wiktionary.org/wiki/ [Accessed 05.02.2023].

Почтеност значение. – В: Енциклопедия. Достъпно на: https://bg.warbletoncouncil.org › integridad-2278 [Accessed 05.02.2023].

Професионализъм. – В: Речник на българския език. Достъпно на: https://rechnik.chitanka.info/w/ [Accessed 01.03.2023].

Професионализъм. Що е то и как да го развием? – В: Нова Визия. Достъпно на: https://www.novavizia.com/profesionalizym/ [Accessed 01.03.2023].

Професия. – В: Речник на българския език БАН. Достъпно на: https://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/ [Accessed 01.03.2023].

Професия. – В: Уикипедия. Достъпно на: https://bg.wikipedia.org/wiki/ [Accessed 01.03.2023]

Човешки качества – какви са човешките качества? – В: Fartice. Достъпно на: https://bg.fartice.com/ [Accessed 11.03.2023].

Confidence. – In: Wikipedia. Available at: https://en.wikipedia.org/wiki/Confidence [Accessed 10.03.2023].

Definition of Integrity in English. – In: Oxford Living Dictionaries. Oxford University Press. Available at: https://languages.oup.com/google-dictionary-en/ [Accessed 05.03.2023]

Ethos. – In: Wikipedia. Available at: https://en.wikipedia.org/wiki/Ethos [Accessed 13.03.2023].

Integrity Definition & Meaning. – In: Merriam-Webster. Available at: https://www.merriam-webster.com/dictionary/integrity [Accessed 05.03.2023].

Meaning of Integrity in English. – In: Cambridge Dictionary. Cambridge University Press. Available at: https://dictionary.cambridge.org/dictionary/english/integrit [Accessed 05.03.2023].

Mertonian Norms. – In: Wikipedia. Available at: https://en.wikipedia.org/wiki/Mertonian_norms [Accessed 10.03.2023].